Вълка

Раза и Владимир седяха с гръб към залязващото слънце, всеки от тях с бутилка минерална вода в ръката. За тях шумът от ранния вечерен уличен трафик — клаксони, викове на изнервени шофьори — сякаш не съществуваше.

— Това ще е единствената ни среща — каза руснакът.

— Аз така правя бизнес.

— Ти досега никога не си правил бизнес с мен — отвърна с хладен тон Раза. — Обикновено гледам да науча повече за партньорите си, преди да се заема с дадена мисия.

Руснакът хвърли бърз поглед към Раза. Впечатлиха го самоувереността на младежа и дръзкото му държане, но в същото време арогантността и липсата на уважение го отблъсна. Хора като него не биха се издигнали високо в йерархията на руската организирана престъпност. Може и да беше изгряваща млада звезда в терористичните кръгове, но в който и да е международен престъпен синдикат нямаше да стигне по-далеч от нископоставен боец, в най-добрия случай наемен убиец.

Владимир беше проучил внимателно биографията му, обръщайки внимание най-вече на това как терористът планира и осъществява акциите си. Малцина бяха така взискателни и педантични като него. Той нямаше нито съветници, нито помощници. Работеше с малък и ефикасен екип, беше много жесток, не знаеше какво е милост и беше подходящ за извършване на най-дръзки атаки.

— Аз не съм ти партньор — отвърна Владимир. — Преведох двайсет и пет милиона долара чисти пари по банковите ти сметки. Ще преведа още двайсет и пет до три седмици, смятано от днес. И тъй като парите ги давам аз, мисля, че няма да е пресилено да се каже, че ти си мой служител.

— На служителя позволено ли е да задава въпроси? — попита Раза.

Владимир сви рамене.

— Искам тези операции да минат по мед и масло. Това беше една от причините да се спра на теб. Държа всяка операция да бъде като отделна декларация, а това не се получава, когато скриеш бомба в обувка или в долно бельо.

— И в същото време не искаш официално да поемаш отговорност за атентатите. Това ще са мощни атаки със стотици жертви, ако не и хиляди. Това означава, че ще вдигнат мерника на мен — нещо, което дори с петдесет милиона долара не може да се избегне. Така или иначе, на мен не ми пука, че ще ми вдигнат мерника. Нямаше да се занимавам с този занаят, ако подобни дреболии ме притесняваха.

— Тогава какво?

— Вниманието. Повишеното внимание ще затрудни провеждането на следващите операции.

— Съгласен ли си да участваш или не? — попита Владимир, започнал да губи търпение. — Всеки може да бъде медиен терорист. Достатъчно е само да имаш динамит и часовник. Аз ти давам възможност да станеш безсмъртен. Не е ли това, което искаш?

Раза стана и се загледа в трафика.

— А какво искаш ти?

Владимир също стана и хвърли бутилката с вода в кошчето за боклук.

— Имаш да вършиш работа, а и вече разполагаш с пари да я свършиш — отвърна той. — Концентрирай се върху това. Но помни: подведеш ли ме по какъвто и да било начин, ще те настигне смърт. Но смърт, много по-ужасна от тази, за която жадуваш.

Той се отправи към центъра на града.

Раза проследи с поглед руснака, докато не се скрие в тълпата. После седна, затвори очи и вдигна глава към смрачаващото се небе.

15.

Североизточен Йемен

Обектът беше добре осветен и охраняван. Въоръжени мъже и жени, облечени в камуфлажни униформи, които им позволяваха да се сливат с местния пейзаж, патрулираха по горния и долния периметър. Всеки от тях носеше шал или бандана и беше участвал в не една и две ожесточени битки.

Общо бяха четирийсет души, обучени да се бият до смърт.

Обектът — четири малки къщи и една двуетажна сграда — беше щаб на Ануар-ал-Сабир — терорист номер две в организацията на Раза и неин основен двигател. За него бомбен атентат на градски площад беше прахосване на експлозив. Предпочиташе мисии, водещи до поголовно унищожение.

Ал-Сабир също така беше човекът, към когото групата се обръщаше за помощ, когато се планираше отвличане на пътнически самолет или круизен кораб. Говореше се, че едва ли не подскачал от радост, когато на единайсети септември 2001 година разбрал за нападенията над кулите-близнаци в Ню Йорк.

Възнамерявах да говоря с него и да разбера какво знае той за терористичната акция, в която загинаха жена ми и дъщерите ми. Исках да знам дали и той е замесен.

За целта трябваше да го измъкна жив от щабквартирата му. Което изискваше да бъдат избити повечето от охраната, да бъде похитен Ал-Сабир и да бъде прекаран през враждебния терен. Подобна задача изискваше пълно мълчание. Колкото по-малко хора знаеха за нея, толкова по-голям беше шансът за успех.

Това означаваше, че планът трябва да се пази в тайна от всички групи и организации, съгласили се да участват във войната срещу руснаците и терористите. Дори не трябваше да се изпускам пред моите хора. Хората ми бяха добри, но нямаха уменията, необходими за подобна мисия. Освен това акцията трябваше да протече незабелязано за останалите мафиотски структури, понеже аз положих големи усилия да убедя шефовете им, че не става въпрос за лично отмъщение, а за хладнокръвно разчистване на сметките, продиктувано от бизнес съображения.