Вълка

Той ми отговори, но очите му не изпускаха Раза.

— Аз съм полицай от Отдела за борба с тероризма. Но съм роден и израснал в Неапол. Той ще бъде арестуван, но по неаполитански. Имате думата ми.

60.

Мостът на ангелите, Италия

С Анджела вървяхме по моста хванати за ръце, подминавайки статуите на ангели от двете ни страни. Лампите светеха с мека светлина в ранната вечер. Зад нас пред входа на замъка се суетяха полицаи и камористи. Реката приятно шепнеше под краката ни.

Бяхме минали покрай три ангела, когато чухме звука от тупването на човешко тяло върху камък. Раза беше паднал от покрива. Франтони беше отмъстил за смъртта на брат си.

— Имаш ли си любим ангел? — попита ме Анджела, без да обръща внимание на суматохата зад нас.

— Михаил — отвърнах. — Истински боец. А ти?

— Винаги съм си падала по Луцифер. Той е бил любимецът на Господ, както знаеш.

— Защо ли не съм изненадан? — изрекох и в същото време забелязах нейната кола, която ни чакаше на другия край на моста.

Обърнах се назад към извисяващия се и осветен от мигащите навсякъде наоколо лампи на полицейски коли замък.

Прекосихме моста и се насочихме към чакащия ни седан. Трима от нейните хора изтичаха към нас, отвориха вратите и ни помогнаха да се качим.

— Когато баща ми чуе за това, ще му се прииска да те убие. — Анджела се усмихна. — Отново.

Свих рамене.

— Щях да се разочаровам, ако реакцията му беше друга.

Двамата седнахме в колата и шофьорът бързо потегли към болницата. Анджела облегна глава назад и затвори очи.

Погледнах навън и после към нея. Лицето и косата ѝ бяха изцапани със засъхнала кръв. Раната ѝ продължаваше да кърви. Цепнатината на челото ѝ беше почерняла и изцапана с пръст.

Взех дланта ѝ в моята.

Тя се усмихна и стисна дланта ми по-силно. Обърна се и ме погледна.

— За тази вечер мога да ти дам само толкова — каза.

— Това ми е напълно достатъчно — отвърнах и затворих очи.

Първата битка, разразила се през дългото и жестоко горещо лято, беше към края си.

61.

Ийст Хемптън, Ню Йорк, САЩ

Влязох в библиотеката с бинтован крак и с патерица в лявата ръка. Джими беше с гръб към мен и гледаше към градината и океана. Когато чу да влизам, се обърна с количката. Той се досещаше защо съм дошъл. Въпреки недъга си той все пак беше син на дон и разбираше по-добре от всеки друг защо не мога да го оставя жив.

Това беше най-трудното ми решение.

Чичо Карло беше компенсирал със смъртта си само част от предателството — издаването на информация от Джими на руснаците. Но имаше и друга част, за която само аз можех да отмъстя. С неговите действия той застрашаваше живота на сина ми, а аз не можех да позволя подобно нещо.

Приближих се до него. Застанах на сантиметри от инвалидната количка и поставих длан на рамото му. Той направи жест с ръце и аз кимнах.

— Ще стане бързо — казах му. — Обещавам.

Извадих тръбата от устата му и я пуснах на пода.

После застанах откъм машината на гърба на количката и изключих подаването на кислород. Джими започна веднага да се задъхва, погледна ме в очите и направи последен жест.

— И аз те обичам — казах и взех дланта му.

Джими взе да се гърчи, гръдните му мускули се мъчеха да вдишат въздух. Лицето му почервеня, цялото му тяло потрепери, краката също.

Загледах се в океана с мокро от сълзи лице. Усещах как животът бавно напуска тялото на Джими, докато той продължаваше да стиска дланта ми.

62.

Ийст Хемптън, Ню Йорк, САЩ

Есента на 2013 година

Плажът беше пуст, синът ми Джак гонеше Хюго по мокрия пясък.

Анджела вървеше до мен.

Бяха минали осем седмици от схватките в Рим и Флоренция. И макар раните ни още да не бяха заздравели, двамата укрепвахме с всеки изминал ден. Някогашното дребно кутре, което Анджела беше подарила на сина ми, сега се беше превърнало в трийсеткилограмов звяр и следваше Джак навсякъде.

— Колко големи каза, че стават? — попитах Анджела.

— От шейсет до осемдесет килограма — отвърна тя. — Хюго ще стане голям боец.

— Отдавна не съм виждал Джак толкова щастлив.

— Хюго ще му помогне да излекува психическите рани. И ще му бъде приятел, на когото може да разчита.

Погледнах към Анджела.

— Хубаво е човек да има такива приятели — казах.

— Как са Бърк и екипът му?

— Понесоха удари, но ще са готови отново за действия след месец-два. Сега си почиват на Капри, правят тен и се напиват. — Ти успя да направиш впечатление на някои от организациите. Щетите, които можеха да причинят атентатите в Рим и Флоренция, ако не ги бяхме спрели, убедиха Триадите и Якудза да се присъединят към нас във войната.

— Гърците също са в играта, искат да отмъстят за смъртта на Големия Майк.

— На сицилианците само им трябва леко побутване. За тях ще е по-удобно, ако Камората поеме отговорност за ликвидирането на терористите и руснаците.

— А ти? — попитах.

Тя продължи да върви, като босите ѝ крака вдигаха пясък във въздуха след всяка крачка.

— Аз ще съм на линия, ако ти потрябвам — накрая отговори. — Но… ситуацията е сложна.

— Трябва ми известно време — казах ѝ.

— Няма за къде да бързаме.