Внимавай в картинката

— Къщата ли? Да, наистина се получи добре. — Погледът му обходи коридора и на лицето му се изписа мрачно задоволство. — В Чарлстън си имаме една поговорка: „Твърде беден за боя, твърде горд за вар“. Брадли Бенджамин не разполагаше с парите, нужни да поддържа старото момиче така, както заслужава. Направих услуга на къщата като я купих от него.

— Ами той? И на него ли направи услуга? — Затова ли бе продал къщата Брадли? Бил е разорен?

— Не. Ние с добрия стар Бенджамин сме се споразумели — аз не му правя услуги, а той не ме нарича копеле. Е, поне не в лицето ми. Не много често. — Той се обърна настрани, за да мине през една врата. Пренесе я през всекидневна, обзаведена с мебели по мъжки вкус във виненочервени тонове. — Ето че пристигнахме.

Пред очите й се разкри огромна, разкошна спалня, боядисана в златисти цветове с пурпурни оттенъци. Влязоха в голяма, принадлежаща към спалнята баня с черен мрамор, черна вана, гигантска стъклена душ-кабина с кървавочервени плочки и свежи златисти хризантеми в сини порцеланови вази.

Той я остави да седне върху плота с глава, облегната на стената, и крака в мивката. Студенината на мрамора проникна през панталона й, полази по кожата й и я разсъни.

— Предположих, че ще искаш да използваш банята, преди да си легнеш. — Девлин погледна надолу, криейки блясъка на очите си, но не свали ръце от нея.

— Да. — Беше топъл. Направо гореше.

— Ще се справиш ли сама, или да…? — Той подръпна края на черната й тениска.

— Хей! — Тя хвана ръката му. — Мога да се оправя.

Подигравателна полуусмивка заигра по устните му.

— Сигурна ли си?

Преди не би й хрумнало, но сега този суров мъж изглеждаше почти… очарователен.

— Ще се справя. Ти излез. Ако ми трябва помощ, ще извикам.

— Обещаваш ли? Не бих искал пак да си удариш главата.

— И аз нямам такова желание. Ще те извикам, ако си ми нужен. — Тя се извърна, провеси крака от плота и остана да го наблюдава, докато се отдалечаваше.

— Ще намериш нови четки за зъби и всичко друго необходимо в най-горното чекмедже. На закачалката до душа има халат. — Той закрачи с дълги елегантни стъпки, които накараха пръстите й да изтръпнат.

Не би възразила да докосне стегнатия му задник.

Когато стигна до вратата, той се обърна и повдигна вежди.

— Сигурна ли си, че не ти трябвам?

Може би. Но не и заради причината, която се въртеше в неговата глава.

Тя стъпи на крака.

— Не ми се вие свят. Нито пък ми се повдига.

— Само не си спомняш коя си.

— Със сигурност не си спомням да съм твоя съпруга.

— Обещавам да направя всичко по силите си, за да ти припомня. — Наслади се на смайването й, после затвори вратата след себе си.

— Не си го и помисляй! — изсъска тя на затворената врата.

Не получи отговор.

Вгледа се в бледото си напрегнато отражение в огледалото, в бялата превръзка, частично прилепнала към косата й, в следите засъхнала кръв по челото.

През последните две изнурителни години от живота си бе съумяла да запази вярата си в доброто и хората. Бе посрещала предизвикателствата с усмивка, знаейки, че така поддържа духа на останалите.

А сега изглеждаше ужасно. Така се и чувстваше. И виновен за това бе Девлин Фицуилям.

Майка й със сигурност обаче щеше да обвини нея за последните събития.

Задушавана от вина, любов и решителност, тя отпусна глава в ръцете си. Майка й. О, само да знаеше майка й къде е Медоу и какви ги върши… Мисълта я накара да простене.

— Трябва да си легнеш и да се наспиш добре — каза тя на отражението си. — Утрото е по-мъдро от вечерта. — В момента бе толкова объркана.

Беше излъгала Девлин, че страда от амнезия. Дали й беше повярвал?

Естествено, че не. Нима беше възможно?

Той пък беше излъгал, че са женени. Ако не й вярваше, че има амнезия, значи съзнаваше, че тя знае, че не са женени.

Може би се опитваше да изтръгне някакво признание от нея. Но нямаше такова чувство. Чрез поведението си показваше, че я иска тук. Но защо? Какво си беше наумил?

Притеснена, тя съблече пуловера си с разтреперани пръсти. В най-добрия случай гърдите й бяха с размер чашка „А“, а този спортен сутиен я правеше напълно плоска. Не можеше да се похвали и със завидни задни части; черният клин, който обличаше за йога, не допринасяше кой знае колко за пораждане на илюзии. Девлин несъмнено бе видял опаковката, така че очевидно целта му не беше пищното й тяло.

Тя се облегна на плота и се взря в огледалото.

Нито пък лицето й, което в момента изглеждаше особено мрачно и непривлекателно. И отблъскващо бледо и потно. И разтревожено. Наистина разтревожено.

Тогава какво преследваше? Какво искаше? Какъв беше планът му — и защо! Защо го правеше?

Тя отвори чекмеджето и там намери какви ли не сапуни и лосиони, всичките в малки мострени шишенца. Приглади косата си назад и си изми лицето, като гледаше да не мокри превръзката. Събу си обувките, свали панталоните и чорапите и ги хвърли на пода. Взе един бърз душ и надяна пухкавия бял халат. Подобно на всички хотелски халати, той беше огромен. Стигаше й чак до прасците, освен това се наложи да навие ръкавите, за да види ръцете си. Завърза колана на възел и отвори вратата.

Спалнята беше празна.