Внимавай в картинката

Само дето изобщо не беше влязла с взлом. Някак бе успяла да отключи вратата и се бе промъкнала. Камерите не бяха хванали ловките й действия, но определено беше направила нещо, за да дезактивира охранителния чип в голямата старинна ключалка. Разбира се, сензорите за движение я бяха засекли, докато е минавала през фоайето, и бяха задействали беззвучните аларми, но все пак той, както и охранителят му, искаха да разберат как го бе направила.

Той дори се зачуди дали истината не се криеше в нещо толкова елементарно като естествената връзка между къщата и момичето, колкото и несвойствено за него да беше подобно хрумване.

Но изобщо не го интересуваше, че нейното място е тук, а неговото — не. Щеше да разгадае всичките й тайни и в същото време да откъсне своята порция плът от Брадли Бенджамин.

Девлин винаги бе имал дяволски късмет.

Медоу бе доказала, че този късмет все още не го е изоставил.

Четири

Медоу се събуди от докосването на слънчевите лъчи върху клепачите й — реакция на собствения й оптимизъм. И на нечие присъствие в леглото до нея. Зад нея. Плътно до нея.

Мъж. Определено беше мъж. Определено същият онзи мъж, който я бе будил на всеки час през цялата нощ.

Нищо чудно, че се чувстваше изпълнена с оптимизъм.

Обърна се и се озова лице в лице с остро изсеченото, очарователно, сериозно лице на Девлин.

— Добро утро, мила. — Погали с пръсти бузата й. Шоколадово кафявите му, опасно пронизващи очи проникваха до дълбините на душата й.

Душата й, странно нещо, се протегна и замърка под ласкаещото внимание.

— Добре. — Тя съумя да накара гласа си да прозвучи уверено. — Какво правиш тук? — Сякаш, че не знаеше. Беше видял възможност и се бе възползвал от нея.

— Че къде другаде да съм, ако не в леглото с любимата ми съпруга? — Той се плъзна по-близо до нея. Краката му се преплетоха с нейните.

— Не съм ти любима съпруга! — Опа. Стресова реакция. Заради думите му. Защото халатът, с който благоразумно си беше легнала снощи, беше отворен от кръста надолу, както и от кръста нагоре, а сутиенът и бикините й не я накараха да се почувства по-облечена. И защото той носеше само мека памучна тениска и… ами, не знаеше какво носи от кръста надолу, тъй като одеялата го покриваха, а и нямаше намерение да опипва, за да разбере.

— Но разбира се, че си, мила моя. Просто не си го спомняш. — Пръстите му се плъзнаха надолу по извивката на шията й. — Аз ще ти помогна.

— Престани. — Тя го плесна и се дръпна назад.

— Боли ли те още главата?

— Малко. — Зад очите й досадното главоболие не спираше. Но със сигурност нямаше да й попречи да свърши каквото трябва.

— Докторката каза, че можеш да останеш в леглото днес.

— Докторката е идиотка. Добре съм. — И невероятно раздразнена, че той споменава д-р Апс, докато е в хоризонтално положение с Медоу.

— В лошо настроение си. — Той поклати глава тъжно, сякаш наистина познаваше настроенията й, докато всъщност си нямаше и най-малката идея. — Трябва да останеш в леглото днес.

— Не съм в лошо настроение. Виждаш ли? — Тя се усмихна, като през цялото време скърцаше със зъби.

Той също й се усмихна — самото въплъщение на чара, спокойствието… и съблазънта.

— Ще ти позволя да станеш при едно положение: обещай ми, че ако ти се завие свят или ти прилошее, ще ми кажеш веднага.

— Все едно те интересува. — Май наистина беше в лошо настроение.

Той докосна с устни челото й.

— Какво искаш?

— Искам те отново при мен. Искам пак да сме заедно като в Майорка. Искам романтиката, разговорите, страстта…

Сега беше моментът да каже: „Това никога не се е случвало“. Както и: „Кажи ми защо съм ти тук“.

Но и за това щеше да дойде време. По-късно. Когато бедрото й не беше заклещено между неговите.

— Не си спомням.

— Тогава ще направя така, че да се случи отново. Може да отидем на плажа и да се срещнем случайно…

— Срещнали сме се случайно?

— Съдбата ни беше сватовница. Бях изтощен от преговорите за тази къща и страшно изнервен от безкрайните административни глупости. Бях изгубил посока в живота, бях забравил какво е удоволствие. Облегнах се на един камък и се загледах в морето…

Слънцето огряваше обърнатото му нагоре лице. Вълните се разбиваха в краката му, а Средиземно море излъчваше соления си аромат, докато из въздуха се носеше лек мирис на лавандула. Моментът беше съвършен, сапфир в буйния поток на времето… но необичаен копнеж извикваше меланхолия в душата му. Цял живот се бе наслаждавал на усамотението, на миговете, откраднати от динамичния и убийствен бизнес — сключване на сделки, преобразяване на складове в модни апартаменти, строеж на луксозни бутикови хотели върху запуснати терени.

Но днес не се чувстваше усамотен. Чувстваше се самотен. Непоносимо самотен.

С крайчеца на окото си улови ивица цвят. Обърна се и видя жена. Беше висока и с лъскава като нова медна монета коса…

— Не съм висока. Само един и седемдесет съм — прекъсна го тя.

Девлин сложи пръст на устните й и поклати укорително глава.

— Кройката на лятната ти рокля те правеше висока, а дългите ти, спокойни крачки ме караха да мисля само за едно нещо…

— Да, обзалагам се, че знам какво е.