Войнико, не питай!

Или самият Брайт, или присъствието му в зоната на бойните действия са задействали някакъв секретен план на наемниците от Сдружението. Един внезапен удар, който да довърши касидианските сили, или още по-добре — неочакван край на войната, щяха да бъдат добре дошли, особено като се имат предвид опитите на Елдър Брайт да издигне своите наемници в очите на населението на останалите дванадесет планети и да уталожи всеобщото негодуване от тяхното фанатично поведение и обноски.

Бяха ми казвали, че не всички жители на Хармония и Асоциация са толкова противни. Но след срещата с оня сержант вътре лесно можех да се досетя, че са необходими само няколко като него, за да предизвикат предубедено отношение към всички войници с черни униформи.

Можех да се закълна в собствените си ботуши, че в момента Брайт се намира вътре заедно с високопоставените си командири и подготвят някоя инициатива, която да разпилее касидианските новобранци. А с него би трябвало да е и адютантът, който го повика от празненството. И ако професионалната ми памет не ме лъжеше, представях си кой може да е той.

Затичах надолу по стълбите към аерокара си, пъхнах се вътре и включих радиофона. Централата на Контървейл внезапно ме погледна с лицето на млада блондинка.

Казах й номера на моя аерокар, който, разбира се, беше взет под наем.

— Бих искал да говоря с Джеймтън Блек, офицер от силите на Сдружението. Струва ми се, че в момента би трябвало да се намира в щаба близо до Контървейл. Не знам точно какъв чин има — поне командор, а може да е станал и комендант. Особен случай, така да се каже. Ако го откриете, бихте ли го включили към моя радиофон?

— Да, сър — отвърна централата. — Изчакайте, моля, ще ви свържа след минута.

Екранът угасна, а гласът бе заместен с тих шум. Това означаваше, че линията е отворена и връзката не се е разпаднала.

Облегнах се назад и зачаках. Лицето се появи на екрана след около четиридесет секунди.

— Свързах се вашият абонат. Ще ви се обади след няколко секунди. Ще почакате ли?

— Разбира се.

— Благодаря ви, сър — лицето изчезна. След около половин минута тих шум екранът отново оживя, но този път се показа физиономията на Джеймтън.

— Здравейте, командор Блек! — поздравих го аз. — Може и да не си спомняте за мен. Аз съм Тим Олин, журналист. Едно време познавахте сестра ми — Ейлин Олин.

Очите му ясно говореха, че ме помни. Явно не се бях променил толкова, колкото си мислех. Или пък имаше добра памет. Самият той се бе променил, но не чак толкова, та да не го позная. От пагоните му личеше, че не е повишаван и все още е командор, но лицето му бе станало по-мъжествено и спокойно, макар да си оставаше неподвижно, каквото го бях запомнил от срещата ни в библиотеката на чичо Матиас. Изобщо не беше онова дете, което видях последния път.

— С какво мога да ви бъда полезен, мистър Олин? — попита той. Гласът му беше абсолютно спокоен, лишен от емоции и малко по-нисък отпреди. — Операторът ми съобщи, че ме викате спешно.

— Да, донякъде — казах аз и направих пауза. — Не бих искал да ви отнемам от скъпоценното време, но в момента се намирам тук, в щаба, на офицерския паркинг, точно пред командния пункт. Ако не сте много далеч, може би ще излезете замалко да поговорим. Разбира се, ако изпълнявате служебните си задължения…

— В момента нямам спешна работа и мога да ви отделя няколко минути. Намирате се на паркинга пред командния пункт, така ли?

— В аерокар под наем с прозрачен покрив.

— Веднага слизам, мистър Олин.

Екранът угасна.

След две минути същата врата, през която бях влязъл в сградата, за да преговарям със сержанта зад преградата, се отвори. Открои се тъмна, слабовата фигура, която слезе по стълбите и тръгна към паркинга.

Когато се приближи, отворих вратата на аерокара и се преместих на съседната седалка, така че той да седне до мен.

— Мистър Олин? — попита той.

— Точно така. Заповядайте.

— Благодаря ви.

Влезе и седна, като остави вратата открехната. Навън беше необикновено топла пролетна нощ за това време и тези ширини на Нова Земя. През отворената врата ме лъхна приятният аромат на трева и разцъфнали дървета.

— Каква е тази спешна работа?

— Трябва ми пропуск за помощника ми — и му разказах всичко, като пропуснах факта, че Дейв е съпруг на Ейлин.

Когато свърших, той известно време седя мълчаливо. Виждах само тъмния му силует на фона на прожекторите, осветяващи паркинга и командния център.

— Ако помощникът ви не е журналист, мистър Олин, не виждам причини да му разрешим да посещава местата, където са разположени войските ни.

— Той е журналист — поне за тази кампания. Отговарям за него така, както гилдията носи отговорност за мен и за всеки друг журналист. Нашата непредубеденост се гарантира от междупланетен договор, който сега защитава и помощника ми.

Той бавно поклати глава в тъмнината.

— Ще ви бъде много лесно да го измъкнете, ако се окаже, че е шпионин. Бихте могли да кажете, че ви е натрапен насила.

Обърнах се, за да се вгледам по-внимателно в почти невидимите черти на лицето му. Насочих разговора натам точно за да заговори той за това.