Войнико, не питай!

Неизбежно е след известно време да се върнете към общоприетите понятия. Когато мечтите за справедливост и прогрес са мъртви и погребани, когато болезнените изблици на чувства са престанали, тогава е най-добре да станете твърд и неподатлив като острие на меч, заточен в камък. Дъждът, под който този меч пътува към мястото на отмъщението, не му вреди, също както и кръвта, в която се е къпал за последен път. За меча дъждът и кръвта са почти едно и също.

Половин час пътувах между хълмовете, покрити с рехава гора и грижливо подравнени поляни. Разораните поля се чернееха и си помислих, че този цвят е много по-хубав от другите негови нюанси, които бях виждал. Най-сетне стигнах до предградията на Джоузефтаун.

Автопилотът ме преведе по улиците на малкия, типичен за Света Мария град с население около сто хиляди души. Излязох от другата му страна и видях в полето масивните бетонни здания на военния лагер.

Сержант с черна униформа ме спря, като замахна надолу с иглопушката си, и отвори вратата вляво от мен.

— Какво ви води насам?

Гласът му беше рязък и скърцащ. Носеше нашивки на взводен командир. Беше около четиридесетгодишен, а скулестото му лице бе набраздено от белези. И ръцете, и лицето му — единствените открити части — изглеждаха неестествено бели на фона на черната униформа и иглопушката със същия цвят.

Отворих куфарчето, оставено на седалката до мен, и му подадох документите.

— Ето акредитивните ми писма. Дойдох да се срещна с изпълняващия длъжността командващ окупационните сили Джеймтън Блек.

— Отдръпнете се — заповяда ми той. — Трябва аз да карам колата.

Преместих се. Влезе и пое управлението. Минахме през портала и завихме по задната алея. Стигнахме до края й и аз успях да разгледам вътрешния двор. От двете страни на колата бяха надвиснали бетонни стени, които отразяваха шума от двигателя. Колкото повече се приближавахме към двора, толкова по-ясно се чуваха команди. Когато той се разкри пред погледа ми, войниците вече бяха строени за обедната молитва.

Сержантът ме остави да чакам, а той се запъти към помещението на щаба, което се намираше в другия край на двора. Войниците се бяха строили в каре и имах възможност да ги огледам. Стискаха пушките, готови за църковна служба в полеви условия. Докато ги гледах, командирът, застанал между тях и стената, започна да произнася думите на техния Боен химн:

Войнико, не питай — и всеки ден,щом знамето те води в бой,от вражи легиони обграден,ти стреляй — ала изстрели не брой.

Стараех се да не слушам. Нямаше музикален съпровод. Не се виждаха и никакви символи с изключение на тънкия кръст, нанесен с бяла боя върху стената зад гърба на офицера. Плътният хор от мъжки гласове ту се извисяваше, ту затихваше, произнасяйки думите на зловещия, тъжен химн, който им обещаваше само болка, страдание и горест. Прозвучаха и последните стихове от яростната молитва за геройска смърт в боя, след което войниците отпуснаха оръжието си.

Взводният им даде „свободно“, офицерът мина покрай колата, без да ме погледне, и влезе в същата врата, където потъна и моят спътник, сержантът. Докато ме подминаваше, открих, че този офицер е Джеймтън Блек.

Миг след това сержантът се показа и ме извика. Куцукайки с трудно подвижния си крак, аз го последвах в сградата. Влязохме в стая, където върху единствената маса светеха няколко лампи. Джеймтън се надигна и кимна в момента, в който вратата зад мен се затвори. Забелязах на петлиците му цветните нашивки на командващ.

Докато му подавах акредитивните си писма през масата, светлината ме заслепи. Отстъпих и замигах, стараейки се да разгледам лицето му. Когато погледът ми отново се проясни, стори ми се, че то е станало по-грубо, по-старо, изпито и измъчено от всичките тези години на фанатизъм. Приличаше ми на физиономията на онзи сержант, който застреля пленниците на Нова Земя.

Най-после очите ми окончателно се оправиха и аз успях да преценя как изглежда в действителност. Мургаво, изпито лице, но не от глад, а по-скоро поради младостта му. Имаше обикновени — да не кажа мъжествени — черти, очите му бяха уморени и мътни, линията на устата — права, но носеше същия отпечатък на умора, макар по тялото му да личеше, че е свикнал да се контролира.

Държеше документите ми, без да ги гледа. Устните му се извиха в подобие на слаба подигравателна усмивка, когато проговори:

— И без съмнение, мистър Олин, сте се снабдили с още толкова документи, които ви разрешават да интервюирате войници и офицери от Екзотика, както и тези, които те са наели от Дорсай и още десетина планети, за да се противопоставят на Божите Избраници?

Усмихнах се. Бях страшно доволен от факта, че го заварвам толкова силен, защото по-пълно щях да се насладя на пречупването му.

ДВАДЕСЕТ И ТРЕТА ГЛАВА

Втренчих се в него през трите метра, които ни разделяха. Взводният, който уби пленниците на Нова Земя, също говореше за Божите Избраници.