Войнико, не питай!

— Марк, Тим е тук — каза тя и се отмести, за да мога да се приближа до леглото. Обърна се към мен и ме посъветва: — Тим, наведи се по-близо до него.

Направих крачка напред и се наведох. Очите му се впиха в лицето ми. Не можех да разбера дали ме е познал. Устните му помръднаха и чух призрачен шепот, изтръгнал се от някога мощните му гърди:

— Тим…

— Да — отвърнах аз. Забелязах, че без да знам защо, съм стиснал ръката му. Беше слаба и хладна.

— Сине… — прошепна той толкова тихо, че едва го чух. В този миг сякаш ме удари гръм, застинах неподвижно, чувствайки как се потапям в леда на внезапно обзелия ме гняв.

Как смееше?! Как се осмеляваше да нарече мен свой син? Не съм му давал нито право, нито повод да ме нарича така… Та той едва ме познаваше! Нямах нищо общо с него, с работата му и с всичко онова, в което той вярваше. Как се осмеляваше да ме нарече „сине“?

Прошепна още нещо. Долових думи, които още повече ме вбесиха.

— …поеми върху себе си…

Очите му се затвориха, устните замряха, макар че лекото повдигане на гърдите му показваше, че още е жив. Пуснах ръката му, обърнах се и избягах от спалнята. Опомних се в кабинета — спрях, защото вратата за излизане, разбира се, беше ловко замаскирана.

Лайза ме настигна.

— Тим!

Сложи ръка върху рамото ми и ме накара да я погледна в очите. Личеше, че е чула всичко и сега с поглед ме питаше какво възнамерявам да правя. Мислех да й кресна, че нямам никакви намерения да се захващам с тази работа. Нямах задължения към никого, дори към нея. Старецът не ме питаше — той ми заповяда да поема ръководството!

Но не пророних нито дума. Дори да си отворя устата нямаше да издам и звук. Сигурно съм дишал като вълк, ограден от ловци. В този момент звънна видеофонът и наруши тежкото мълчание.

Лайза беше по-близо и автоматично протегна ръка да го включи. Изобщо не погледна кой се обажда.

— Ало? — произнесе един глас. — Ало? Има ли някой? Бих искал да разговарям с журналиста Тим Олин, ако е там. Спешно е. Ало? Чува ли ме някой?

Беше гласът на Пиърс Лийф. Откъснах поглед от лицето на Лайза и се наведох към видеофона.

— А, ето те и теб, Тим. Виж сега, не искам да си губиш времето да описваш как Марк Тор умира. Имаме достатъчно добри момчета, които ще се справят с тази задача. Мисля, че се налага незабавно да отлетиш за Света Мария — млъкна и ме погледна с присвити очи. — Разбра ли? Току-що получих информацията, която очаквах. Бях прав, заповедта е дадена.

Всичко си застана по местата, изтривайки впечатленията ми от последните няколко минути — най-сетне щях да приведа в действие толкова дълго подготвяния план за отмъщение. Той помете като цунами наговореното от Марк Тор и Лайза, заради което трябваше да остана на Земята.

— Няма ли да има подкрепления? — рязко попитах аз. — Какво гласи заповедта?

Той кимна.

— Мисля, че е най-добре да тръгнеш веднага. Синоптиците обещават времето да се оправи още тази седмица. Тим, според теб…

— Тръгвам — прекъснах го аз. — Подгответе документите и апаратурата. Обадете се да ме чакат на космодрума.

Прекъснах връзката и се обърнах към Лайза. Погледът й сякаш ме удари. Но сега бях силен и не се поддадох на ефекта му.

— Как да изляза оттук? Трябва веднага да тръгвам.

— Тим!

— Казах ти, че трябва веднага да изчезвам! Къде е изходът? Къде…

Докато опипвах стените, тя натисна някакъв бутон и вдясно от мен се отвори проход. Веднага се вмъкнах в него.

— Тим!

Гласът й ме спря за последен път. Застинах на място и се огледах.

— Ти ще се върнеш — уверено каза тя. Това не беше въпрос. Произнесе го със същия тон, с който говореше Марк Тор. Не ме молеше. Констатираше факта. Бях разтърсен до дъното на душата си.

Но растящата тъмна сила, вълната, олицетворяваща жаждата ми за мъст, отново ме понесе напред, към следващата стая.

— Ще се върна — уверих я аз.

Излъгах с лекота. Вратата зад мен се затвори и стаята, в която се намирах, започна да се върти, отнасяйки ме далеч от Енциклопедията.

ДВАДЕСЕТ И ВТОРА ГЛАВА

Когато излизах навън, корабната атмосфера, която имаше малко по-високо налягане, като с ръка ме избута в сивия дъждовен ден на Света Мария. Бях наметнал журналистическия плащ. Влагата на деня ме обгърна, но не беше непоносима. Приличах на меча от съня ми — наточен о камък и скрит под наметалото, тръгнал към срещата, за която е бил пазен цели три години.

Среща под хладния пролетен дъжд, който капеше върху ръцете ми като изстинала старческа кръв, а устните ми не усещаха вкуса му. Слабият източен вятър гонеше по небето ниски облаци. Дъждът тихо валеше. Падайки върху твърдата площадка за кацане, всяка капка предизвикваше неподражаем звук, сякаш удряше по барабан. Бетонното поле се простираше навсякъде около кораба, скривайки почвата. Беше абсолютно празно като последната страница на книга, върху която предстои да се напише заключението. Някъде далеч, в самия край, като самотна могила се извисяваше контролната кула. Дъждовната завеса между мен и сградата от време на време ставаше плътна, но не можеше да я скрие напълно от погледа ми.