Вуду

Като че ли обезумяваше, но не можеше да отхвърли първичните си възприятия и инстинктивното разбиране, от които настръхваше. Съществата. Не бяха зли кучета. Нито каквито и да е други животни, каквито някога е виждал или за каквито е чувал. Беше нещо кошмарно, само кошмарно същество би могло да превърне Рос Морант в беззащитна, хленчеща жертва.

Съществата драскаха от другата страна на вратата, дълбаеха, стържеха и цепеха дървото. Ако се съди по звука, ноктите им бяха остри. Страшно остри.

Какво, по дяволите, бяха те?

Винс винаги бе подготвен за насилие, тъй като насилието беше важна съставка от света, в който живееше. От търговеца на наркотици все пак не може да се очаква да живее спокойно като начален учител. Но никога не бе предвиждал, че може да му се случи такова нещо. Човек с пистолет — да. Човек с нож — и с това можеше да се справи. Бомба, прикрепена към стартера на колата му — това определено беше в кръга на възможностите. Но това сега бе лудост.

Докато съществата отвън се опитваха да преодолеят вратата чрез дъвчене, драскане и чупене, Винс опипом се промъкна в тъмнината, докато намери тоалетната. Пусна капака й, седна върху него и се протегна към телефона. Беше дванайсетгодишен, когато видя за първи път телефон в банята на чичо си Дженаро Карамаза и оттогава все си мислеше, че да имаш телефон там е най-важният белег за важността ти, доказателство, че си независим и богат. Веднага щом си купи собствен апартамент, Винс си поръча телефони във всяка стая, включително и в тоалетната, и оттогава бе поставял телефони в баните на всичките си апартаменти и къщи. За самоуважението му телефонът в банята имаше същото значение както и белият му Мерцедес бенц. Сега се радваше, че телефонът е тук, защото можеше да повика за помощ.

Но в слушалката нямаше сигнал.

В тъмното той чукна по вилката в опит да възстанови връзката.

Линията бе прекъсната.

Непознатите същества в спалнята продължаваха да драскат, да разбиват и да удрят по вратата.

Винс вдигна очи към единствения прозорец. Беще прекалено малък, за да се използва за бягство. През матовото стъкло почти не проникваше светлината.

Няма да могат да минат през вратата, отчаяно си помисли той. Накрая ще се уморят и ще си отидат. Така ще направят естествено. Разбира се.

Стресна се от драскане по метал и дрънчене. Шумът идваше от самата баня. Отвътре.

Изправи се, застана напрегнат и със свити юмруци, като се оглеждаше наляво и надясно в непрогледния мрак.

Някакъв металически предмет се удари в плочките на пода. Винс подскочи и учудено възкликна.

Бравата. О, Боже. Бяха успели някак да откъртят бравата и ключалката!

Хвърли се към вратата с твърдото намерение да я задържи затворена, но откри, че все още нищо й няма — бравата си беше там и езичето на ключалката не бе помръднало. Той се запромъква в тъмното с треперещи ръце, намери пантите, но и те се оказаха на мястото си.

Тогава какво бе издрънчало по пода?

Той се обърна задъхан, опря гръб на вратата и примигна към тъмнината на стаята, като се опитваше да осмисли онова, което бе чул.

Почувства, че вече не е сам и не е в безопасност в банята. Многокраката тръпка на страха пролази по гърба му.

Решетката от шахтата за отопление — ето какво бе паднало на пода.

Обърна се и погледна към стената над вратата. Две светли сребристи очи го изгледаха мрачно от отвора на шахтата. От съществото се виждаше единствено това. Очи, в които ябълките, ирисите и зениците не се разграничаваха. Очи, които проблясваха и трептяха като направени от огън. Очи, в които нямаше и сянка от милост.

Плъх?

Не. Плъхът не би могъл да откачи решетката. Освен това очите на плъховете са червени — нали?

Съществото изсъска към него.

— Не — тихо каза Винс.

Нямаше къде да избяга.

Нещото се изхвърли от стената и полетя към него. Удари лицето му. Ноктите пробиха бузите му, проникнаха навътре, в устата му, застъргаха зъбите и венците му. Болката бе мигновена и огромна.

Той се задави и едва не повърна от ужас и отвращение, но знаеше, че това със сигурност ще го задуши, така че успя да преглътне.

В скалпа му се забиха зъби.

Отстъпи с размахани ръце назад. Ръбът на умивалника болезнено се вряза в кръста му, но болката не представляваше нищо в сравнение с изгарящата болка, обхванала лицето му.

Това бе невъзможно. Но ставаше. Бе направил не само стъпка в Зоната на здрача, а бе скочил направо в ада.

Писъкът му бе заглушен от безименното нещо, впито в главата му, и той не можа да си поеме дъх. Сграбчи звяра. Беше студен и хлъзгав, като обитател на моретата, който се бе издигнал от дълбините им. Отдели го от лицето си и го задържа далече от себе си. Нападателят му пищеше, съскаше и бърбореше безсловесно, гърчеше се и се въртеше, увиваше се и подскачаше, хапеше ръката му, но Винс продължаваше да го държи, защото се боеше да го пусне, страх го беше, че този път може би ще връхлети върху гърлото или очите му.

Какво беше това? Откъде идваше?