Вуду

Винсент Васталяно бе затиснат напълно облечен между ваната и умивалника, а главата му бе до основата на тоалетната. Беше едър, но малко отпуснат мъж с тъмна коса и рунтави вежди. Спортните панталони и ризата му бяха целите в кръв. Едното му око бе избито от очната ябълка. Другото бе отворено широко и се взираше в нищото. Едната му длан бе стисната, а другата отворена и отпусната. По лицето, врата и ръцете му имаше десетки ранички. Дрехите му бяха скъсани поне на петдесет-шейсет места и през тесните процепи се виждаха други тъмни и кървави рани.

— По-зле е от предните трима — измърмори Ребека.

— Много по-зле.

Това бе четвъртият грозно обезобразен труп, който виждаха през последните четири дена. Ребека навярно имаше право — вилнееше някакъв психопат.

Но това не беше просто вманиачен убиец, който нанасяше импулсивно ударите си, тласкан от лудешката си ярост. Този лунатик беше още по-опасен — изглежда имаше идея-фикс, дори предприемаше кръстоносен поход. И четирите му жертви бяха по някакъв начин замесени в незаконната търговия с наркотици.

Говореше се, че започвала война между отделните банди, пререкание за териториите им, но Джак не вярваше особено на това обяснение. Слуховете от една страна бяха… странни. Освен това случаите не приличаха на бандитски убийства. Определено не бяха дело на професионален убиец; при тях нямаше и следа от обичайната чистота, ефективност и професионализъм. Бяха диви убийства, плод на злонамерено и мрачно извратено мислене.

Всъщност Джак би предпочел да търсят обикновен наемен убиец. Сега задачата им бе по-трудна. Рядко се срещаха хитри, умни и смели престъпници, които е толкова трудно да се заловят, както обладаните от чувство за призвание луди.

— Броят на раните съвпада с предишните случаи — забеляза Джак.

— Но видът им не е като предишния. Онези бяха прободни рани. А тези не са, защото са много по-неравни. Може би не са нанесени от една и съща ръка.

— Същите са — настоя той.

— Още е рано да се каже.

— Същият случай е — не се отказваше Джак.

— Звучиш така убедено.

— Чувствам го.

— Не започвай да ми говориш пак мистично като вчера.

— Но аз…

— Да, да, така беше.

— Вчера се занимавахме единствено с очевидните улики.

— В магьоснически магазин, където продават козя кръв и вълшебни амулети?

— Е, и? Това си бяха очевидните улики — опъна се той.

Те мълчаливо разглеждаха трупа.

— Изглежда почти като че ли нещо го е ухапало стотици пъти — обади се Ребека. Изглежда… дъвкан.

— Да — съгласи се той. — От нещо дребно.

— Плъхове?

— Този квартал е все пак доста изискан.

— Да, разбира се, но все пак градът си е един и същ, Джак. Улиците, които свързват добрите и лошите квартали, са общи; обща е и канализацията, и плъховете. Това е то демокрацията.

— Ако това са ухапвания от плъхове, значи проклетите животинки са дошли и са го гризали, след като вече е умрял; трябва да ги е привлякъл мирисът на кръвта. Плъховете по принцип се хранят с мърша. Те не са решителни, не са агресивни. Никой не е бил нападан от глутница плъхове в собствения си дом. Чувала ли си някога за такъв случай?

— Не — призна си тя. — Значи плъховете са дошли, след като вече е бил мъртъв и са започнали да го ръфат. Но са били обикновени плъхове. Недей да го изкарваш като нещо кой знае колко мистично.

— Да съм казал нещо?

— Вчера наистина ме разтревожи.

— Занимавахме се единствено с очевидните улики.

— Като разговаряхме с магьосника — презрително подхвърли тя.

— Той не е магьосник. Беше…

— Глупости. Точно такъв беше. Глупости. А ти си стоеше там и го слушаше в продължение на половин час и повече.

Джак въздъхна.

— Това са ухапвания от плъх — продължи тя — и от тях истинските рани не се виждат. Трябва да изчакаме резултатите от аутопсията, за да разберем причината за смъртта.

— Вече съм сигурен, че ще са същите като при другите случаи. Множество прободни ранички под ухапванията.

— Сигурно имаш право — съгласи се тя.

Джак гнусливо се извърна от мъртвеца.

Но Ребека продължи да го гледа.

Рамката на вратата към банята бе разцепена, а бравата й бе разбита.

Джак заговори застаналия наблизо пълен и червендалест полицай, докато разглеждаше пораженията:

— Вратата така ли беше, като дойдохте?

— Не, не, господин лейтенант. Заварихме я здраво заключена.

Джак дотолкова се учуди, че вдигна глава:

— Какво?

Ребека също се обърна към полицая:

— Заключена?

— Вижте, онази уличница Паркър… — започна полицаят, — хм, искам да кажа онази госпожица Паркър имаше ключ. Тя си отключила, повикала Васталяно, решила, че още спи и се качила на горния етаж да го събуди. Видяла, че вратата на банята е заключена, отвътре никой не й се обадил и се разтревожила да не е получил инфаркт. Погледнала под вратата, видяла протегнатата му ръка и локвата кръв. Веднага звъннала на 911. Аз и Тони, с когото сме в един екип, пристигнахме първи тук и разбихме вратата с надеждата, че може още да е жив, но един поглед ни стигаше, за да разберем какво е положението. Тогава открихме и другия в кухнята.

— Вратата на банята отвътре ли беше заключена? — попита Джак.

Полицаят почеса брадичката си.