Възмездието

Кондо Киичи бе съпроводил Шизука и Кенджи до Шухо и аз си дадох сметка, че може да бъде полезен и на мен, след като вече бе на служба при Араи. В края на краищата Араи и Фудживара също бяха съюзници, което предоставяше на Кондо основание за пряк достъп до благородника. Шизука ми каза, че по принцип Кондо бил прагматичен и предан човек, който би служил на всеки, щом Кенджи му нареди. Изглежда, нямаше проблеми да положи клетва за вярност и пред мен. Със съгласието на Кенджи Кондо и Шизука поеха на югозапад, за да осъществят връзка с шпионите на Муто в областта. Преди да тръгнат, дръпнах Шизука настрана и й предадох съобщение, което исках да стигне до Каеде — че я обичам, че скоро ще дойда за нея, че трябва да бъде търпелива и че не бива да умира, преди да я видя отново.

— Опасно е, особено за самата Каеде — рече Шизука. — Ще направя каквото е по силите ми, но не обещавам нищо. Във всеки случай обаче ще ти проводим вести преди пълнолуние.

Върнах се в опустялото светилище на крайбрежието и се разположих на лагер там. Мина седмица; луната влезе в своята първа четвърт. Получихме първото съобщение от Кондо — Араи имал сблъсък с армията на Отори близо до Ямагата и сега тя отстъпвала към Хаги. Рьома се върна от Ошима с вестта, че Терада са готови. Времето се задържа хубаво, морето беше спокойно освен по време на трусовете, които предизвикваха големи вълнения, и всичко това засилваше чувството ми за неотложност. Два дни преди пълнолуние по пладне забелязахме в далечината тъмни силуети, които приближаваха откъм Ошима — флотилията от пиратски кораби. Наброяваха дванайсет и заедно с рибарските лодки щяха да бъдат достатъчни, за да поберат останалата част от армията ми. Строих воините си на брега готови за качване на борда.

От първата лодка скочи Фумио и прегази през водата към мен. Следваше го един от хората му, който носеше продълговат вързоп и две по-малки кошници. След като се прегърнахме, той каза:

— Донесъл съм да ти покажа нещо. Въведи ме вътре; не искам всички да го видят.

Влязохме в светилището, а моряците му се заеха да ръководят качването на воините. Човекът на Фумио остави товара си на земята и отиде да седне в края на верандата. Вече можех да се досетя по мириса какъв бе един от предметите, и се запитах по каква ли причина Фумио си бе направил труда да ми носи нечия глава и чия ли бе.

Той я разви най-напред.

— Погледни я и после ще я погребем. Преди две седмици завзехме един кораб и този човек беше на борда… заедно с още неколцина.

Сведох поглед към главата с отвращение. Кожата бе бяла като перла, а косите — светли като жълтък на птиче яйце. Чертите бяха масивни, а носът — извит.

— Това човек ли е или демон?

— Един от варварите, направили виждащата тръба.

— Това ли носиш там? — попитах, сочейки дългия вързоп.

— Не! Нещо много по-интересно! — Фумио разви предмета и ми го показа. Аз го поех предпазливо.

— Оръжие? — не бях сигурен как се боравеше с него, но то определено имаше вид на нещо, предназначено да убива.

— Да, и според мен можем да си направим същите. Аз вече имам едно готово. Не стана добре — уби човека, който го пробваше, — но ми се струва, че знам къде сме сбъркали — очите му искряха, лицето му сияеше.

— Как действа?

— Ще ти покажа. Имаш ли някого, от когото искаш да се отървеш?

Помислих си за двамата разбойници, които бяхме заловили. Бяха разпънати на брега за назидание на всички, които можеха да поискат да последват примера им, и получаваха само вода, колкото да не умрат. Бях чул стенанията им, докато чакахме Фумио, и си бях казал, че трябва да сторя нещо с тях, преди да тръгнем.

Фумио извика своя човек, който донесе тиган с дървени въглища. Наредихме да вържат умоляващите и проклинащи разбойници прави за стволовете на две дървета. Фумио се отдалечи на петдесет-шейсет крачки надолу по плажа и ми даде знак да отида при него. Запали една връв от въглените и прикрепи димящия й край за едното отверстие на тръбата. Там имаше кука, подобна на пружина. Той вдигна тръбата и плъзна поглед по нея към затворниците, присвивайки едното си око. Последваха внезапен рязък звук, който ме накара да подскоча, и кълбо дим. Разбойникът нададе свиреп вик. От зейналата на гърлото му рана бликаше кръв. Умря за миг.

— Аа — рече Фумио доволен — почвам да му хващам цаката.

— След колко време можеш да стреляш отново? — го попитах.

Оръжието бе грубо и грозно. Не притежаваше красотата на меча, нито величието на лъка, но виждах, че щеше да е по-резултатно и от двете.

Той повтори всички свои действия, а аз преброих вдишванията си — повече от сто — твърде дълго време в разгара на една битка. Вторият изстрел уцели другия бандит в гърдите, пробивайки доста голяма дупка. Предположих, че топчето ще проникне през повечето брони. Възможностите на това оръжие ме заинтригуваха и в същото време ме отвратиха.

— Воините ще го нарекат оръжието на страхливците — рекох на Фумио.

Той се засмя.

— Нямам нищо против да се бия като страхливец, ако това означава да оцелея!

— Ще го вземеш ли с теб?