Възмездието

— Ако обещаеш да го унищожиш, в случай че загубим — после добави с усмивка: — Никой друг не трябва да знае как се правят.

— Няма да загубим. Как се нарича?

— Пушка — отвърна той.

Върнахме се вътре и Фумио отново уви пушката. Зловещата глава се бе втренчила в нас с невиждащи очи. Около нея се виеха мухи; цялото помещение бе изпълнено с противна миризма, от която ми призляваше.

— Изнеси я — наредих на пирата. Той погледна господаря си.

— Само да ти покажа и другите му неща — Фумио взе трети вързоп и го разгърна. — Носеше това около врата си.

— Молитвени мъниста? — попитах, поемайки белия наниз. Мънистата изглеждаха като слонова кост. Нанизът се разви и пред очите ми във въздуха увисна знакът, който използваха Скритите — кръстът. Стъписах се, когато видях така открито изложено нещо, което за мен винаги бе представлявало най-съкровена тайна. В къщата на нашия свещеник в Мино прозорците бяха поставени така, че в определено време от деня слънцето очертаваше златист кръст върху стената, но този мимолетен образ бе единственият, който бях виждал досега.

Запазвайки непроницаемо изражение, хвърлих мънистата обратно на Фумио.

— Странно. Някаква варварска религия?

— Ти си невежа, Такео. Това е знакът, на който се кланят Скритите.

— Откъде знаеш?

— Знам всякакви неща — каза той нетърпеливо. — Не се страхувам от познанието. Бил съм на Голямата земя. Наясно съм, че светът е много по-голям от нашия низ от острови. Варварите изповядват вярата на Скритите. Това ми се струва удивително.

— Само дето не може да се използва в битка! — намирах го не толкова за удивително, колкото за тревожно, все едно беше някакво зловещо послание от един бог, в когото вече не вярвах.

— А колко още неща имат тези варвари! Такео, когато се установиш в Хаги, прати ме при тях. Нека търгуваме помежду си. Нека се учим от тях.

Трудно ми беше да си представя това бъдеще. Можех да мисля единствено за предстоящата битка.

Късно следобед и последният човек вече беше на борда. Фумио ми каза, че трябва да тръгваме, за да хванем вечерния прилив. Качих Таку на раменете си и заедно с Кенджи и Зенко прегазихме до лодката на Фумио, в която бяхме издърпани през фалшборда. Флотилията вече беше потеглила с издути от вятъра жълти платна. Вперих поглед към сушата, която все повече се смаляваше и накрая се стопи в мъглата на настъпващата вечер. Шизука бе казала, че ще ни прати вести преди заминаването ни, но не бяхме получили нито дума. Мълчанието й усили тревогата ми за нея и за Каеде.

Десета глава

Риеко беше изнервена и уплашена от тайфуна също както по-рано от земетресението. Изпадна в състояние, което граничеше с несвяст. Въпреки притесненията, причинени от бурята, Каеде бе благодарна, че се е отървала от непрестанното й опекунство. Но след два дни вятърът утихна, настъпи ясно есенно време и Риеко възстанови здравето и силите си, а с тях и натрапчивата си до полуда грижовност.

Всеки ден си намираше да върши нещо за Каеде — скубеше веждите й, търкаше кожата й с оризови трици, миеше и решеше косите й, пудреше лицето й до неестествена белота, мажеше с крем ръцете и нозете й, докато станеха гладки и прозрачни като перли. Избираше й дрехи и я обличаше с помощта на прислужниците. Понякога, като специална привилегия, й четеше по малко или й свиреше на лютня — умения, в които, както лично бе уведомила Каеде, се смяташе за изключително надарена.

Фудживара я посещаваше веднъж на ден. Каеде бе обучена от Риеко на изкуството да прави чай и му приготвяше всеки път, изпълнявайки безмълвно целия ритуал, а той проследяваше всяко нейно движение, като от време на време я поправяше. В хубави дни жените сядаха в стая с изглед към малка вътрешна градина. Наред с азалиите и божурите в нея растяха два извити бора и едно много старо сливово дърво.

— Ще се любуваме на цветята през пролетта — каза Риеко, тъй като храстите тънеха в есенно убито зелено, а Каеде се замисли за дългата зима, която предстоеше, а след нея още една и още една, превръщайки я в безжизнена скъпоценност, съзерцавана единствено от владетеля Фудживара.

Градината тук й напомняше за една друга градина — в имението на Ногучи, където бе седнала за кратко с баща си, след като бе уведомен за брака, уреден с владетеля Отори Шигеру. Тогава той изпитваше гордост, най-накрая успокоен, че дъщеря му ще сключи един толкова изгоден брак. Никой от двамата не подозираше, че това бе просто капан за Шигеру. И тъй като почти нямаше с какво да запълва мислите си, докато гледаше към градината, тя се връщаше в миналото отново и отново, наблюдавайки как всяка минута се променя, докато дните бавно отминаваха.