XIV колония

Жълтата й фасада, портикът с колонади и високата камбанария са се превърнали в местна забележителност. Всеки действащ президент от Джеймс Мадисън насам е присъствал поне на една служба. Мадисън е създал традицията на „президентската пейка“. Джон Тайлър е заплатил за правото тя да се ползва за вечни времена и така пейка №54 все още е запазена за президента.

— „Сейнт Джон“ — каза Кели — е ключът.

— Това от дневника на Талмидж ли го знаеш?

— Да. В църквата по всяко време правят обиколки с екскурзовод. Аз се запознах с пазача и той ме разведе навсякъде. Така установих верността на написаното от Талмидж в неговия дневник преди двеста години. КГБ през цялото време издирваше американски легенди. Докато накрая Андропов успя да открие една такава от войната през хиляда осемстотин и дванайсета.

Зорин видя вълнението, изписано по лицето на Кели.

— Хайде, казвай.

Малоун се опитваше да чуе какво казват гласовете долу, но не успя да различи нито дума. Не можеше да рискува да слезе при тях, затова реши да овладее положението, като затръшне металния капак. След това го затрупа отгоре с дърва — достатъчно, за да не могат да го повдигнат отвътре.

Бяха затворени като в консервена кутия, нямаше накъде да мърдат.

Касиопея изчакваше, наблюдаваше двете размазани черни сенки и слушаше скърцането на обувките им по замръзналата земя, докато се приближаваха към хамбара.

Можеше да обезвреди евентуално единия, но едва ли и двамата.

Реши да играе умно.

— Котън! — провикна се тя. — Имаш гости!

И двете сенки спряха да се движат и се извърнаха към мястото, откъдето дойде гласът й. После едната тръгна към нея, а другата към хамбара.

Точно както се бе надявала.

Малоун реагира на предупреждението й и залегна на пода зад купчината дърва точно в момента, когато вратата се отвори с ритник.

Отекнаха изстрели. Бърз откос от автоматична карабина. Дървата, слава богу, предлагаха достатъчна защита. Куршуми свиреха над главата му, забиваха се в стените, от купчините дърва хвърчаха трески. Мъжът стреляше напосоки в тъмното. Не искаше вътре да остане жив човек.

71

Зорин чу затръшването на капака, после ударите от тежки предмети по повърхността му. Досети се, че някой ги е затворил долу и затрупал с дърва, но се качи по стълбата, за да потвърди подозрението си. После се върна при Кели.

— Предполагам, че няма друг изход.

Кели поклати глава, но на лицето му нямаше загриженост.

— Имам C4.

Зорин се усмихна. Пластичен експлозив. Идеално.

Кели пристъпи към стелажите, където се виждаха две хладилни кутии с капаци, запечатани с тиксо. Той махна лепенките; вътре имаше няколко блокчета маслиненозелена плътна маса, вакуумирана в дебело найлоново фолио.

— Сигурно е старичък — каза Зорин. — Дали още става?

— От самото начало го съхранявам по този начин. Казват, че ако се пази добре, трае дълго. Сега ще видим дали е така.

Касиопея остана скрита зад дънера; очевидно мъжът, тръгнал в нейната посока, нямаше представа къде точно се намира. Около нея имаше само гъста гора, това й даваше предимство. От друга страна, Котън беше под обстрел. Тя чуваше плющенето на куршумите в стените на хамбара. Искаше да му се притече на помощ, но първо трябваше да се погрижи за собствения си преследвач.

Пресегна се надолу и напипа един камък. Сянката беше на двайсетина метра и се движеше към дърветата вляво от нея. Тя метна камъка нагоре и леко напред спрямо него; камъкът изтропа през замръзналите клони, повличайки надолу ефирна завеса от сняг.

Мъжът не се поколеба и откри огън по посока на раздвижването.

Глупав ход.

Тя излезе иззад дървото, опря пистолета в дънера и дръпна спусъка.

Зорин се изкачи по стълбата до капака. Много време бе минало, откакто за последно бе залагал взривно устройство. Цяло блокче пластичен експлозив изглеждаше твърде много, но нямаше време да мисли за количества и последици.

Кели бе измъкнал отнякъде кълбо медна жица и клещи за тел. За техен късмет, в скривалището имаше всичко.

Единственото подходящо място, където да постави взрива, бе над последното стъпало на стълбата, малко под капака. Той предполагаше, че онзи, който бе затворил капака, го беше затрупал с дърва, за да не може да се повдигне отдолу; но това едва ли щеше да представлява проблем за едно блокче C4.

Над главата му се чуха изстрели. Странно. Като в къщата на Кели. Нещо ставаше в хамбара. Но това нямаше значение за момента, важното бе да се измъкнат от капана.

Кели се изкачи зад него и му подаде оголените краища на две медни жици. Той ги нави около блокчето, като промуши върховете през найлоновата обвивка. После го върна близо до капака и слезе по стълбата, като внимаваше да не клати жиците. Кели вече ги беше опънал до другия край на бомбоубежището.