Майкъл Конъли

Законът на невинността

 Мики Холър: #6

На д-р Майкъл Халиси, членовете на читателския клуб на болница „Хартфорд“ и на всички онези на първа линия — включително и Кейси Роуз Гаджески, — които рискуват живота си заради толкова много от нас.

Разследването на убийство е като дърво. Високо дърво. Дъб. Държавата внимателно го посажда и се грижи за него. Полива го и го подрязва, когато е необходимо, преглежда го за болести и паразити от всякакъв вид. Непрекъснато наблюдава кореновата му система, докато тя се развива и прониква здраво в земята. Не пести пари, за да опази дървото. На хората, които се грижат за него, се дава огромна власт, за да го пазят и обслужват.

Клоните на дървото растат и се разперват в цялото си великолепие. И осигуряват дебела сянка на онези, които търсят истинска справедливост.

Клоните израстват от дебел и здрав ствол. Преки доказателства, косвени доказателства, криминалистика, мотив и възможност. Дървото трябва да устоява на ветровете, които го брулят.

И тогава се появявам аз. Аз съм човекът с брадвата. Работата ми е да отсека дървото и да превърна дървесината му в пепел.

Първа част

Двете кули

1.

Понеделник, 28 октомври

Беше хубав ден за адвокатурата. Освободих мъж директно от съдебната зала. Пред съдебните заседатели превърнах обвинение за нанасяне на телесна повреда в благоприличен случай на самоотбрана. Така наречената жертва имаше собствена история на насилник, която обвинението, свидетелите на защитата, включително и бившата му съпруга, с готовност разказаха при кръстосания разпит. Нанесох съкрушителния удар, като го повиках отново на свидетелската скамейка и го поведох през разпит, който го прекатури през ръба. Той загуби самообладание и ме заплаши, каза, че би искал да се срещнем на улицата само двамата.

— Ще заявите ли тогава, че съм ви нападнал, както направихте и в този случай? — попитах.

Прокурорът имаше възражение, което съдията прие. Но това бе всичко. Съдията го знаеше. Прокурорът го знаеше. Всички в съдебната зала го знаеха. Чух „невиновен“ след по-малко от половин час обсъждане на съдебните заседатели. Не беше най-бързата ми присъда, но беше близо.

В адвокатските среди съществува свещен дълг оправдателната присъда да се отбелязва така, както играчите на голф празнуват директно попадение в дупката в клуба. А именно — питиета за всички. Моето празненство се състоя в „Секвоя“ на Втора улица, само на няколко пресечки от общинския център, където имаше цели три съдебни зали, от които можех да поканя празнуващи. „Секвоя“ не беше кънтри клуб, но беше удобен. Празненството — което означаваше безплатен бар — започна рано и приключи късно, а когато Мойра, обилно татуираната барманка, която водеше сметката, ми показа загубите, да кажем, че източих от кредитната си карта повече пари, отколкото щях да видя от клиента, когото току-що бях освободил.

Бях паркирал на „Бродуей“. Седнах зад волана, завих наляво от паркинга, след това още веднъж, за да се върна на Втора улица. Светофарите бяха на моя страна и поех по улицата и влязох в тунела, който минаваше под Банкър Хил. Бях по средата му, когато видях зад мен полицейска патрулка. Дадох мигач и преминах в дясната лента, за да я пусна да мине. Но патрулката също се престрои и се намести на два метра зад мен. Тогава схванах картинката. Искаше да спра.

Изчаках да изляза от тунела и завих надясно по „Фигероа“. Спрях, угасих двигателя и свалих прозореца. В страничното огледало на линкълна видях униформен полицай, който се приближаваше към вратата ми. В патрулката зад него не виждах никой друг. Полицаят, който се приближаваше към мен, работеше сам.

— Може ли книжката, талона на колата и застраховката, господине? — попита той.

Обърнах се и го погледнах. На значката му пишеше „Милтън“.