Законът на невинността

Погледнах продуктите в количката и казах:

— Не можем да сме претенциозни.

— Страхотно — отвърна Маги. — Ще се задоволим и с парченца. Побързай.

— Отивам до банкомата и след това се прибирам.

— Защо? Няма да ни трябват пари. Всичко затваря.

— Знаеш ли, парите в брой ще са върхът, ако финансовите институции се сринат и картите спрат да работят.

— Адски си гаден. Наистина ли мислиш, че това може да се случи?

— Тази година показа, че всичко може да се случи.

— Прав си. Вземи пари в брой.

Така и направих. Чаках почти час на опашка, за да изляза. Без съмнение всички бяха в истерия. Имах късмет, че семейството ми е до мен, макар че се боях какво ще стане с нас, ако нещата наистина станат отчайващи.

На паркинга беше толкова претъпкано, че докато товарех продуктите, до мен спря друга кола и зачака за мястото ми.

— Тук е пълна бъркотия — казах на Маги. — Скоро нещата ще излязат извън контрол.

Човекът, който чакаше, задържаше колите зад себе си. Някой натисна клаксона, но той не помръдна. Опитах се да товаря по-бързо чантите в багажника на линкълна.

— Какво става? — попита Маги.

— Някакъв тип ми иска мястото за паркиране и задържа всички — казах.

Обърнах глава към звука от друг клаксон и забелязах мъж с тъмна коса и приведени рамене, който буташе количка към мен. Черна маска покриваше долната половина на лицето му. Имаше само една кафява торба на седалката за дете в количката. Загледах се, защото торбата беше от „Вон“, а това бе „Гелсън“. Взрях се в мъжа отново и ми се стори познат. Начинът, по който ръцете му бяха разперени на дръжката на количката, привеждането и смъкнатите рамене…

И в този миг го разпознах. Това бе мъжът, който бе вкарал количката за румсървис в хотелската стая на Луис Опаризио в Скотсдейл. Косата му сега бе различна, но раменете бяха същите.

Това бе той.

Отстъпих към багажника и се огледах за път за бягство. Трябваше да бягам.

Бутнах количката към неговата, след това изтичах покрай колата си и влязох в другата автомобилна лента. Погледнах през рамо, докато завивах надясно. Видях, че той тича след мен и вади от торбата от „Вон“ пистолет.

Минах рязко пред две други коли, за да стигна до следващата пътека. Чуха се два бързи изстрела, аз се приведох, но краката ми продължиха да тичат. Чух как се пръска стъкло и удар на куршум в метал, но не усетих да съм улучен.

Гласът на Маги прозвуча пронизително в ухото ми:

— Мики, какво става? Мики?

Зад мен се чуха викове, а сред тях и клаксон.

— ФБР! Не мърдай!

Не знаех кой на кого крещи. Но не спрях. Наведох глава дори още повече и продължих да тичам. Чуха се още изстрели — този път силни и страховити застъпващи се откоси от мощни оръжия. Погледнах назад и не видях никаква следа от човека от видеото. Смених ъгъла и го зърнах на земята, четирима въоръжени мъже и една жена се бяха скупчили около него. Познах специален агент Дон Рут.

Спрях и се опитах да си поема дъх. Чак тогава чух гласа на Маги в ухото си:

— Мики!?

— Добре съм, добре съм.

— Какво стана? Чух изстрели!

— Всичко е наред. Беше човекът от видеото, който уби Опаризио.

— О, боже!

— Но и ФБР са тук. Виждам агент Рут. Хванаха го. Всичко свърши.

— ФБР? Следили са го?

— Или него, или мен.

— Знаеше ли, Мик?

— Не, разбира се, че не.

— Не ме лъжеш, нали?

— Казах ти, не знаех. Виж, всичко е наред, но трябва да затварям. Махат ми да отида при тях. Сигурно трябва да дам показания.

— Просто се прибирай, моля те. Не мога да повярвам.

Трябваше да затварям, но не исках да го направя, без да съм я успокоил.

— Виж, това означава, че всичко свърши. Всичко. Свърши.

— Просто се прибери.

— Веднага щом мога.

Затворих и тръгнах към хората около мъжа на земята. Той не помръдваше и никой не си правеше труда да му окаже първа помощ. Агент Рут се отдели от групата и тръгна към мен.

— Мъртъв ли е? — попитах.

— Да — отвърна тя.

— Слава богу.

Погледнах трупа. Оръжието, което бях видял, бе на земята до него. Мястото бе отцепено.

— Как разбрахте? — попитах. — Казахте ми, че всичко е свършило. Казахте, че няма да ме преследват.

— Взехме предпазни мерки — каза тя. — Понякога тези хора не обичат да оставят нещата недовършени.

— Аз недовършено нещо ли съм?

— Е… да кажем, че знаете разни неща. И правите разни неща. Може би това не му е харесвало.

— Значи е бил само той? Направил го е сам?

— Не сме сигурни.

— Тоест? Още ли съм в опасност? Семейството ми в опасност ли е?

— Със семейството ви всичко е наред, с вас също. Вероятно е чакал, докато излезете от къщата, защото семейството ви е там. Просто се успокойте. Дайте ми ден или два за анализ и ще ви се обадя.

— И сега какво? Ще трябва ли да дам показания или нещо подобно?

— Просто си вървете. Махайте се оттук, преди хората да започнат да ви разпознават. Не искаме това да се случва.

Погледнах я. Винаги си бранеше разследването.

— Как върви случаят? — попитах.

— Върви — отвърна тя. — Бавно, но сигурно.

Кимнах към трупа и казах:

— Жалко, че няма да можете да го накарате да говори.

— Хора като него никога не говорят — отвърна Рут.