ЖАЖДА

Отвори вратата и отстъпи встрани. Хари и Вюлер влязоха в килията.

Мъжът върху нара седеше в сянка.

— Фине — подхвана Хари.

— Хуле — гласът прозвуча като каменотрошачка.

Хари разпери ръце към единствения стол в килията.

— Нещо против да седна?

— Щом имаш време. Доколкото чух, работата здраво те е натиснала.

Хари седна. Вюлер застана зад него, пред вратата.

— Той ли е?

— Кой?

— Много добре знаеш кой.

— Ще ти кажа, ако ми отговориш честно на един въпрос. Липсва ли ти?

— Кое, Фине?

— Да се надлъгваш с равностоен противник. Какъвто някога имаше в мое лице.

Мъжът се наведе напред, лицето му попадна в снопа на навлизащата от високия прозорец светлина. Хари долови как дишането на Вюлер се учести. Решетките насякоха с полегати светли и тъмни райета сипаничавата, удебелена ръждивокафява кожа по лицето на затворника, нагъсто набраздено от дълбоки бръчки, изсечени сякаш с нож чак до костта. На главата си бе вързал червена кърпа като индианец, а над дебелите му мокри устни се виеше мустак. Зениците в кафявите ириси бяха малки, склерите — жълтеникави, но той имаше мускулесто, слабо тяло на двайсетгодишен младеж. Хари пресметна наум. По негови изчисления Свайн Фине Годеника гонеше седемдесет и пет години.

— Първия път не се забравя, нали, Хуле? Името ми винаги ще оглавява списъка с постижения ти. Отнех ти девствеността, така да се каже — разсмя се затворникът. Все едно си правеше гаргара със ситни камъчета.

— Е, добре — Хари преплете пръстите на двете си ръце. — Щом ще възнаградиш моята откровеност с откровеност, ще ти отговоря: не ми е липсвало. Наистина никога няма да те забравя, Свайн Фине. Нито теб, нито онези, които осакати и уби. Редовно ме навестяват през нощта.

— И мен. Верни са ми те, моите годенички.

Дебелите му устни се разтвориха, той се ухили и вдигна дясната си ръка пред окото си. Хари чу как Вюлер отстъпи назад и неволно се блъсна във вратата. Тя леко издрънча. Окото на Фине се взираше във Вюлер през дупка в дланта му, достатъчно голяма да промушиш топка за голф през нея.

— Не се бой, момче — успокои го Фине. — От шефа си трябва да се страхуваш, не от мен. Беше на твоята възраст, когато ме хвана и ме повали на земята. Приведе ме в безпомощно състояние, но въпреки това опря пищова си в ръката ми и натисна спусъка. Шефът ти има черно сърце, от мен го запомни, момче. И сега пак е прежаднял. Копие на убиеца, дето вилнее из града. Тяхната жажда е същински пожар. Неслучайно има един особено изразителен лаф: „потушавам жаждата си“. Докато не потушат този пожар в гърлото си, той ще продължава да изпепелява всичко, до което се докосне. Не е ли така, Хуле?

Хари се покашля.

— Сега е твой ред да изпълниш уговорката си, Фине. Къде се крие Валентин?

— И преди сте идвали да ме питате. Ще се повторя: докато Валентин лежеше тук, почти не сме общували. А откакто избяга, вече има близо четири години.

— Двамата действате по сходен начин. Говори се дори че се е учил от теб.

— Глупости. Валентин си е роден научен. Вярвай ми,

— На негово място къде би се скрил?

— Достатъчно близо, за да попадна в обсега на набитото ти око, Хуле. Този път щях да съм по-подготвен.

— В града ли е? Под нова самоличност ли се подвизава? Сам ли действа, или със съучастник?

— Променил е тертипа, а? Ръфа, лочи кръв. Можеш да не е Валентин.

— Той е. Как да го хвана?

— Няма да го хванеш.

— Защо?

— По-скоро ще умре, но няма да се върне тук. На него фантазиите не му стигат, той има нужда да ги осъществява.

— Май все пак го познаваш доста добре.

— Знам какво го тласка.

— Какво? Същите дяволски хормони като теб ли?

Старецът сви широките си рамене.