Жертвата

— За черното наметало. Онзи ден не спомена ли нещо за черно наметало?

— Не. — Джулия отново поклати глава. — Нямам представа какво искаш да кажеш. — Тя пак се обърна към Елън. — Както и да е, тази молекулярна технология стигна до пазара много по-бавно, отколкото очаквахме. Обаче най-после всичко е готово.

— Май си много възбудена — отбеляза сестра ми.

— Трябва да ти кажа, че наистина е вълнуващо, Елън. — Тя сниши глас. — И отгоре на всичко, сигурно ще направим големи пари.

— Чудесно. Но сигурно и много работите.

— Не чак толкова много. Общо взето не беше много тежко. Само през последната седмица.

Видях, че Никол се ококори. Ерик зяпаше майка си. Ала децата не казаха нищо. Аз също.

— Това е само преходен период — заяви Джулия. — Всички компании имат такива преходни периоди.

— Разбира се — съгласи се Елън.

Слънцето залязваше. Застудяваше. Децата влязоха вкъщи. Изправих се и започнах да вдигам съдовете. Елън ми помагаше. Джулия продължи да говори, после рече:

— Иска ми се да остана, но имам да свърша някои неща и трябва да се върна в службата.

Дори да се изненада, Елън не го показа.

— Много работиш.

— Само по време на този преход. — Джулия се обърна към мен. — Благодаря, че държиш крепостта, скъпи. — И ми прати въздушна целувка от вратата. — Обичам те, Джак.

И изчезна. Елън се намръщи.

— Малко прекалено внезапно, какво ще кажеш?

Свих рамене.

— Дали ще пожелае лека нощ на децата?

— Сигурно няма.

— И просто ще излезе, така ли?

— Да.

Елън поклати глава.

— Не знам дали си има любовник, Джак — каза тя, — обаче… Какво взима?

— Доколкото знам, нищо.

— Взима нещо. Убедена съм. Не ти ли се струва, че е отслабнала?

— Да. Малко.

— И почти не спи. И очевидно е на скорост. — Сестра ми отново поклати глава. — Много от шефовете на големи компании са на наркотици.

— Не знаех.

Тя само ме изгледа.

Отидох в кабинета си да се обадя на Рики и видях през прозореца, че Джулия изкарва колата си от отбивката. Махнах й, ала тя се движеше на задна и гледаше през рамо. Привечерната светлина хвърляше златисти отблясъци по предното стъкло. Тя почти бе стигнала до улицата, когато ми се стори, че виждам някой на предната дясна седалка до нея. Приличаше на мъж.

Не успях да различа лицето му. Когато беемвето излезе на пътя, тялото на Джулия скри мъжа от погледа ми. Но тя като че ли оживено му говореше. После превключи на първа, отпусна се назад и за миг ясно видях силуета му. Сигурно гледаше към нея, защото лицето му продължаваше да е скрито, обаче останах с впечатлението, че е млад, може би не повече от трийсетгодишен, макар че честно казано, не можех да съм сигурен. Зърнах го само за миг. После автомобилът се отдалечи по улицата.

По дяволите! Втурнах се навън и се затичах по отбивката. Стигнах до улицата в момента, в който Джулия спря на стопа в края на пряката. Сигурно се намираше на петдесетина метра от мен. Ниските, коси лъчи на залязващото слънце едва осветяваха улицата. Като че ли в колата нямаше никой друг, въпреки че не виждах добре. Изпитах облекчение и в същото време се почувствах глупаво. Умът ми ми въртеше номера. В беемвето нямаше никого.

После Джулия зави надясно и мъжът пак се появи — като че ли се беше навел да извади нещо от жабката. След това колата изчезна. И в миг цялата ми мъка се върна като пареща болка, която се разля в гърдите и тялото ми. Дъхът ми секна и ми се зави свят.

В колата все пак имаше някой.

Затътрих се обратно по улицата, обзет от кипящи чувства и неуверен как да постъпя.

— Не си сигурен как да постъпиш ли? — Миехме тенджерите и тавичките, съдовете, които не влизаха в съдомиялната. Елън ги бършеше, а аз ги търках. — Вдигни телефона и й се обади.

— Тя е в колата.

— В колата има телефон. Обади й се.

— И какво да й кажа? „Ей, Джулия, кой седи до теб?“ — Поклатих глава. — Играта ще загрубее.

— Възможно е.

— И със сигурност ще последва развод.

Тя само ме гледаше втренчено.

— Значи не искаш развод?

— Не, по дяволите. Искам да запазя семейството си.

— Ами ако не е възможно, Джак? Ако решението не зависи от теб?

— Всичко това е абсурдно — казах аз. — Имам предвид мъжа в колата. Та той беше хлапак, съвсем младо момче.

— И какво от това?

— Това не е в стила на Джулия.

— Нима? — повдигна вежди Елън. — Сигурно е на двайсетина-трийсет години. Пък и откъде си сигурен какъв е стилът на Джулия?

— Ами, живеем заедно от тринайсет години.

Тя с трясък остави тенджерата, която бършеше.

— Разбирам, че ти е трудно да приемеш всичко това, Джак.

— Трудно ми е. — Постоянно си припомнях колата, която излизаше на заден от отбивката. Струваше ми се, че у онзи човек имаше нещо странно, нещо особено във вида му. Опитвах се да си представя лицето му и все не успявах. Предното стъкло размазваше чертите му… Не можех да видя очите му, нито скулите и устата. В паметта ми цялото му лице беше тъмно и неясно. Помъчих се да й го обясня.

— Нищо чудно.

— Нима?

— Да. Нарича се „отхвърляне на действителността“. Виж, Джак, истината е, че със собствените си очи си видял доказателството. Видял си го, Джак. Не смяташ ли, че е време да повярваш?

Знаех, че е права.

— Да — отвърнах. — Време е.