Читаем Зной в полунощ полностью

Пътуваше покрай пресъхнали светлокафяви заоблени склонове, по които тук-там бяха накацали бухлатите корони на дъбовите дървета, застанали сякаш на стража посред синкавите ливади, потънали в блещукащи призрачни сенки. Над всичко това се беше облещило безмилостното небе, поръсено с отделни пухкави облачета. Невероятният порой, който заливаше зоната на залива и крайбрежната ивица, нямаше да добави нито капчица към водните запаси на Сан Франциско. Главните му резервоари бяха разположени във вътрешността, в планинските райони, но върху тях не падаше никакъв дъжд и нито едно снежно петънце не сребрееше по билата им.

Цареше пълно спокойствие. Промишленото замърсяване беше задушило повечето градчета в долината на Сакраменто, а изчерпването на водните ресурси беше ликвидирало земеделските стопанства източно от тях. Още по на изток се издигаше импозантната планинска верига Сиера, а зад нея се простираше безрадостната пустош на Невада. Щом прекосеше планината, го чакаше ден и половина пътуване през пустинята.

И все пак… и все пак…

Беше наистина красиво, ако пустотата и безплодието можеха да бъдат красиви. Със смъртта на градовете и земеделските стопанства в долината на Сакраменто се беше настанило почти праисторическо спокойствие. Карпинтър си помисли, че тези места вероятно са изглеждали така преди хиляди години. Ако не бяха останките от построените през деветнайсети и двайсети век сгради, чиито основи прорязваха покритите с изсъхнала трева поляни и хълмчета и напомняха руините на Помпей. Но и те излъчваха някакво антично очарование. Отпечатъци от древността, белези от един изчезнал свят. А и въздухът, неподвижен и прозрачен, сякаш беше останал от някое предишно столетие.

Карпинтър знаеше, че това е привидно. Въздухът беше толкова смъртоносен, колкото навсякъде другаде. Дори още по-смъртоносен, защото никога не подухваше вятър и отровните пластове се наслагваха един върху друг. Ако човек останеше за по-дълго, дробовете му просто биха се разложили. Видът на дърветата в тази пасторална местност го доказваше — странно извитите им клони, заострените като шипове вейки и малкото на брой сгърчени листа, както и всякакви други генетични деформации, причинени от многовековна озонова недостатъчност, натрупаните в почвата алуминий и селений и всевъзможни форми на опустошение.

„Превърнахме въздуха, почвата и водата на планетата в проводници на антиживота, които изпепеляват всичко, до което се докоснат“ — мислеше си Карпинтър. Може би в тази отровна среда след време би възникнала и би се развила някаква нова, мутантна форма на антиживот, някакво поначало мъртво същество, чиято обмяна на веществата ще се осъществява според закони, противоположни на законите на съществуването, което ще вдишва тези разяждащи отрови и в чиито неуязвими вени ще тече въглеводород.

Беше се отпуснал зад кормилото, оставил шофирането изцяло на машината, която се изкачваше плавно по гръбнака на Калифорния.

С всеки изминал час се стопяваха и последните белези на цивилизацията. Беше навлязъл в предпланините, където хората обикновено си бяха сковавали къщите от дърво и затова не бяха останали никакви разрушения. Честите пожари бяха се погрижили да заличат и последните следи от човешко присъствие.

Абсолютен покой. Пред него се разстилаше един съвършено опустял свят.

Пълна противоположност на пренаселения Сан Франциско и цялата върволица от кошмарни урбанизирани зони, нацвъкани една до друга по крайбрежието чак до великия Сатана, Хилядоглавия звяр — самия Лос Анджелис. Дори мисълта за Ел Ей го накара да потръпне. Тази чудовищна пришка върху пейзажа, тази непрекъснато разрастваща се и неописуемо грозна черна дупка, в която се блъскаха милиони опустошени души сред невероятна жега и толкова замърсен въздух, че можеше да бъде нарязан на парчета, от които да издигнеш цяла…

Лос Анджелис, родният му град…

Карпинтър помнеше разказите на дядо си за детските му години, преминали в един девствен свят — сантиментални спомени за стария Лос Анджелис от края на двайсети век може би. Или началото на двайсет и първия? Един изгубен рай, както обичаше да казва старецът, в който свежият вятър подухваше от океана и дните бяха меки и приятни. Парковете и разцъфналите градини, просторните къщи, блестящото небе, снегът по планинските върхове оттатък Пасадена и Сан Гейбриъл зимно време. Понякога Карпинтър посещаваше в сънищата си този изчезнал Лос Анджелис: красивия и неопетнен Лос Анджелис от далечното минало, преди небесната вис да похлупи всичко под железния си калпак. Искаше му се да вярва, че това не бяха само романтични старчески измишльотини, че всичко това наистина беше съществувало. Беше сигурен, че е съществувало. Но беше изчезнало завинаги.

Напред. На изток.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Раковый корпус
Раковый корпус

В третьем томе 30-томного Собрания сочинений печатается повесть «Раковый корпус». Сосланный «навечно» в казахский аул после отбытия 8-летнего заключения, больной раком Солженицын получает разрешение пройти курс лечения в онкологическом диспансере Ташкента. Там, летом 1954 года, и задумана повесть. Замысел лежал без движения почти 10 лет. Начав писать в 1963 году, автор вплотную работал над повестью с осени 1965 до осени 1967 года. Попытки «Нового мира» Твардовского напечатать «Раковый корпус» были твердо пресечены властями, но текст распространился в Самиздате и в 1968 году был опубликован по-русски за границей. Переведен практически на все европейские языки и на ряд азиатских. На родине впервые напечатан в 1990.В основе повести – личный опыт и наблюдения автора. Больные «ракового корпуса» – люди со всех концов огромной страны, изо всех социальных слоев. Читатель становится свидетелем борения с болезнью, попыток осмысления жизни и смерти; с волнением следит за робкой сменой общественной обстановки после смерти Сталина, когда страна будто начала обретать сознание после страшной болезни. В героях повести, населяющих одну больничную палату, воплощены боль и надежды России.

Александр Исаевич Солженицын

Классическая проза / Классическая проза ХX века / Проза
Купец
Купец

Можно выйти живым из ада.Можно даже увести с собою любимого человека.Но ад всегда следует за тобою по пятам.Попав в поле зрения спецслужб, человек уже не принадлежит себе. Никто не обязан учитывать его желания и считаться с его запросами. Чтобы обеспечить покой своей жены и еще не родившегося сына, Беглец соглашается вернуться в «Зону-31». На этот раз – уже не в роли Бродяги, ему поставлена задача, которую невозможно выполнить в одиночку. В команду Петра входят серьёзные специалисты, но на переднем крае предстоит выступать именно ему. Он должен предстать перед всеми в новом обличье – торговца.Но когда интересы могущественных транснациональных корпораций вступают в противоречие с интересами отдельного государства, в ход могут быть пущены любые, даже самые крайние средства…

Александр Сергеевич Конторович , Евгений Артёмович Алексеев , Руслан Викторович Мельников , Франц Кафка

Фантастика / Классическая проза / Самиздат, сетевая литература / Боевая фантастика / Попаданцы / Фэнтези