Зной в полунощ

Светкавица проряза изпепеления от слънцето небесен свод — яркобяла стрела върху избелелия му чаршаф. Отекнаха далечни барабани. Карпинтър знаеше, че това не означава нищо. Зевс само се беше поизкашлял. Светкавицата беше резултат от температурните разлики и не беше предвестник на никакъв дъжд. Можеше да предизвести единствено поредния пожар, чийто скалпел щеше да изреже нови, още по-обширни парчета от затревените пространства.

Тук дърветата бяха други. Вместо дъбове се извисяваха стройните стволове на борове и нежни кадифени трепетлики. Старата магистрала беше обрасла с ниски храсталаци от двете страни. Не срещаше други коли. Беше последният оцелял на този свят. Там, където наскоро беше бушувал огънят, върху овъглената земя се простираха дълги редици от оголели, почернели стволове.

Огънят беше пречистване. Огънят беше добро.

„Нека изпепели всичко — започна да се моли наум Карпинтър, — нека пречисти света от всякакви грехове.“

Колко странно. Човечеството беше успяло да надживее и най-неразрешимите си междунационални сблъсъци, и най-кръвопролитните си религиозни войни, беше оставило зад гърба си безсмислените спорове и беше успяло малко или повече да изгради един свят на истински мир и всеобщо сътрудничество. И точно в този момент върху му се беше струпала тази непоносима и вездесъща тропическа жега, отровената атмосфера, всеобщата гибел. Странно. Много странно. Угризения измъчват Ник Роудс, дали да превърне човека в същество с хриле и зелена кръв. Някъде в Тихия океан под изгряващите лъчи на освирепялото слънце Ковалчик лови морски чудовища, за да нахрани гладното човечество. Този нещастен глупак Пол Карпинтър е толкова нетърпелив да домъкне своя айсберг до един неблагодарен град, че забрави и най-елементарното благоприличие и си позволи да изостави…

„Не. Изобщо не мисли за това.“

Мина му през ума, че това, което върши в момента, всъщност е продиктувано от желанието да избяга колкото може по-надалеч от тази мисъл.

През главата му преминаха откъси от някаква полузабравена литургия. „Miserere. Miserere. Quitollispeccatamundi. Agnus del Qui tollis. Peccata mundi.

Dona nobis pacem. Pacem. Pacem. Pacem. Pacem.“

Напред. На изток.

Шосето се изкачваше все по-нагоре и по-нагоре, докато стигна сравнително равна отсечка в едно дефиле, над което се спускаше мракът на настъпващата нощ. Беше навлязъл във високите части на планината. Разреден въздух, горички от изострени като клечки за зъби борови дървета и голите скали над тях, които напомняха огромни гранитни щитове. Над тях се възвисяваха моравосиви планински масиви — най-високите върхове на Сиера.

Върху северната страна на някои от тях се виждаха малки снежни петънца, скрити в заслонени вдлъбнатини и циркуси, и Карпинтър се вторачи в тях, сякаш неочаквано беше кацнал на някаква друга планета — например на някой от спътниците на Юпитер. Беше виждал сняг не повече от три пъти в живота си. Човек трябваше да се изкачи на четири-пет километра над морското равнище чак до най-високите върхове, за да види малко сняг, и то само откъм северните им страни и само в определен момент на годината.

„Нека всичко се покрие със сняг — помисли си Карпинтър. — Нека блестящото бяло одеяло похлупи земята от океан до океан. И нека изпод него напролет разцъфне в цялата си свежест чисто нов живот.

Нека. Нека.“

Вече беше прекосил дефилето, моравосивите масиви бяха останали зад гърба му и той се спускаше по зигзагообразния път надолу към Невада. Стъмваше се все по-бързо. Надвиснало черно, безлунно небе с огромен брой звезди и тайнствените светлинки на сателитите, които можеха да се видят с просто око да прекосяват небесния свод. Беше време да спре за почивка, за да позволи на колата да презареди батериите си за остатъка от пътуването.

Рядко беше виждал толкова черно небе, обсипано с толкова ярки светлини. Небето излъчваше студа на космическото пространство, на мразовития планински въздух, чиято леденокристална прозрачност го правеше толкова различен от вечно просмукания с мръсотия градски въздух. Но Карпинтър знаеше, че това е заблуда. И тук небето процеждаше същата жега, както навсякъде другаде. Където и да отидеш в този нещастен свят, от небето винаги струеше горещина дори и в полунощ, дори и в това тъмно и осеяно със звезди планинско царство.

Карпинтър отби колата встрани от пътя и хапна от безвкусните водораслови бисквити, които си беше купил в Оукланд. Накваси ги с малко прокиснало вино. След това се сви на кълбо и заспа с включена аларма, сякаш беше замръкнал по улиците на опасен град. Когато слънцето изскочи на утринното небе и блесна в предното стъкло, той се надигна като замаян, без да разбира къде се намира, и в първия момент му се стори, че е в неуютната стаичка на трийсетия етаж на хотел „Манито“ В Спокейн.