Зной в полунощ

— Кой ще се заеме с тази работа? — попита Клюдж. Хуанито го изгледа продължително. Клюдж бе съвършен професионалист, което никога не пропускаше да подчертае, и в неговите уста въпросът прозвуча като израз на недоверие в способностите му на агент.

— Сам ще се оправя — отвърна Хуанито.

— Ти? — трепна усмивчица върху устните на Клюдж.

— Да, аз. Защо не, по дяволите?

— Никога не си се захващал с издирване, нали?

— Все някога трябва да започна — не сваляше очи от него Хуанито.

Досещаше се защо Клюдж се заяжда. Част от бизнеса на Валпарайсо се състоеше в издирването на укрили се бегълци и предаването им срещу заплащане на техните преследвачи, но досега Хуанито не бе участвал в подобни сделки. Изкарваше парите си, като помагаше на търсещите убежище да потънат в подземния свят на Валпарайсо, а не като ги продаваше. Една от причините бе, че никой не бе му предлагал достатъчно добро заплащане за подобен ангажимент, но по-важната причина бе, че самият той бе син на бивш беглец. Преди седем години някой бе платил на човек да открие баща му, което бе довело до убийството му. Хуанито предпочиташе да работи за търсещите убежище.

Но той също беше професионалист. Бизнесът му бе да изпълнява чужди поръчки и толкова. Ако не откриеше избягалия генен хирург, което искаше от него този странен динко — Фаркас, щеше да го стори някой друг. Фаркас бе негов клиент. И Хуанито трябва просто да си свърши работата като професионалист.

— Ако изскочат проблеми — продължи той, — мога да сключа поддоговор. Сега засега исках само да ви информирам, в случай че попаднете на следа. Плащам по тарифата. Знаете, че не са малко пари.

— Ву Фаншуи — рече Клюдж. — Китаец. Възрастен. Ще направя, каквото мога.

— Аз също — добави Дилайла.

— Колко души живеят на Валпарайсо Нуево, по дяволите? — възкликна Хуанито. — Най-много деветстотин хиляди? Веднага се сещам поне за петдесет, които в никакъв случай не биха могли да бъдат онзи, когото търся. Ето че възможностите се стесняват. Просто трябва да продължа да стеснявам възможностите, прав ли съм? Прав ли съм?

Всъщност Хуанито не беше оптимистично настроен. Разбира се, че щеше да направи всичко възможно, но цялата система на Валпарайсо Нуево бе уредена така, че да закриля тези, които искаха да останат в неизвестност.

Фаркас също го усещаше.

— Законите, гарантиращи личната тайна, тук са много строги, нали? — подхвърли той веднъж.

— Те май са единствените — усмихна се в отговор Хуанито. — Неприкосновеността на убежището. Състрадателността на Върховния е превърнала Валпарайсо в спасителен остров за бегълци от всички останали светове, от другите изкуствени планети и от самата Земя. Никой не би посмял да пречи на състрадателността на Върховния.

— Доста скъпо платено състрадание, доколкото схващам.

— Много. Таксите за убежище се качват всяка година. Всеки, който си позволи да стори нещо на някой от постоянните резиденти, уповаващи се на състрадателността на Върховния, накърнява интересите му, тъй като намалява годишните му приходи. А генералисимусът много-много не обича тези работи.

Намираха се в кафене „Вилануева“ в град Сан Мартин де Порес, спица Е. Цял ден бяха обикаляли Валпарайсо, от центъра към периферията по една спица и обратно по съседната, Фаркас му бе казал, че иска да усети колкото може повече от Валпарайсо Нуево. Не да види — да усети. Точно така се бе изразил. Гладът му за усещания бе ненаситен. Навираше се навсякъде, сякаш искаше всичко да погълне и да попие. Не спираше за секунда. Енергията му бе изумителна. Независимо че бе поне два пъти по-възрастен от Хуанито. Не бе лишен и от самочувствие. Наблюдавайки самоуверената му походка, човек би си помислил, че е едва ли не новият генералисимус, а не някакъв си никому неизвестен, уродлив, дългокрак динко, собственост духом и телом на безскрупулната „Киоцера-Мерк“ на потъналата в мръсотия Земя.

Фаркас не бе стъпвал на нито един от сателитните светове преди това. Бе изумен, че тук има гори и езера, огромни ниви с пшеница и ориз, овощни градини, стада кози и говеда. Явно бе очаквал да види купчини метални конструкции и зловещи бетонни кутийки, в които хората се хранят с хапове или нещо от сорта. Земните хора и не можеха да проумеят, че големите сателитни светове са уютни местенца със сини небеса, пухкави облачета, прекрасни градини и великолепни сгради от метал, тухли и стъкло. Каквато беше Земята, преди да я унищожат.

— Щом правителството закриля бегълците, как смяташ да го откриеш? — запита Фаркас.

— Винаги има начини. Все някой познава някого, който знае нещичко за някого. Тук информацията се купува по същия начин, както и състраданието.

— И пак от генералисимуса ли? — погледна го удивен Фаркас.

— Понякога и от висшите чиновници. Но трябва да си много предпазлив. Рискът е голям. Винаги се намират агенти, които са готови да продадат информация. Всеки от нас знае повече, отколкото би трябвало да знае.

— Предполагам, че и ти познаваш по лице доста бегълци?