Зной в полунощ

И тресна с юмрук на бюрото. Изпитваше усещането, че са го залели с кофа ледена вода. Образът се разпадна и вече не виждаше нищо. Всичко в монитора се превърна в безсмислено трепкащи петънца. Имаше чувството, че ще се пръсне. Вдигна очи и видя, че до лакътя му кротко е застанала една от секретарките — бледо, слабичко момиче с някакво китайско име от сорта на Сандра Вонг, Сандра Чен или нещо подобно — и го гледа съвършено невъзмутимо.

— Какво искаш, по дяволите? — попита вбесен той.

— Вече ти казах — отвърна тя. — Шефът те вика.

— За какво съм му?

— Откъде да знам? „Кажи на Карпинтър да поеме дъх и да дойде тук.“ Това беше всичко.

Карпинтър кимна и стана. Всички наоколо се бяха вторачили като обезумели в компютрите си и си бърбореха с тях, поглъщайки изливащата се като порой метеорологична информация. Запита се какво толкова ги е принудило да изпаднат в транс. Налудничавата им съсредоточеност сега му се стори необяснима и противна. Само допреди две минути го интересуваше единствено посоката на движение на проклетия отровен облак, но сега всичко това му се струваше съвършено чуждо и несъстоятелно, а още по-слабо го занимаваше съдбата на Сиатъл, Портланд, Сан Франциско, Лос Анджелис и Сан Диего.

Беше достигнал крайната фаза на изтощение без дори да забележи. Въздействието на хапчетата отдавна бе преминало и бе продължил да поддържа високото темпо просто по инерция, нанасяйки по този начин кой знае какви поразии на нервната си система.

Влезе в кабинета на административния шеф, който седеше зад голямо бюро във формата на подкова.

— Викал си ме — каза Карпинтър.

Отделът се ръководеше от Рос Маккарти, мрачен мъж, надничар ниво десет. Независимо от името във вените си имаше и няколко капки японска кръв. Това ни най-малко не бе помогнало на Маккарти да напредне в кариерата, а по-скоро му бе попречило: от години бе залепнал на ниво десет и не помръдваше от него, което безкрайно го огорчаваше. Беше як мъж с безизразно лице, зеленикав оттенък на кожата и с права, лъскава коса, която бе започнала да оредява на темето.

Държеше с погнуса някакъв напечатан лист, сякаш бе радиоактивен.

— Карпинтър, какво, по дяволите, е това? — попита той.

— Откъде да знам?

Маккарти не му показа листа.

— Ще ти кажа какво е. Това, което държа в ръцете си, е краят на кариерата ти. Прехвърлят те на някакъв идиотски ледовлекач, ето какво е. Да не си загубил ума си?

— Не, не съм — посегна към листа Карпинтър, но Маккарти дръпна ръка.

— Този кораб — продължи той — ще бъде твоят край. Ще се запилееш за няколко години из Тихия океан и докато си пържиш задника и хамалуваш, тези, с които сега тичаш наравно, ще те изпреварят и ще те оставят далеч зад себе си. Далеч от погледа — извън сметките. Така стоят нещата, Карпинтър. Разбираш ли какво ти говоря? Не прави това. Послушай съвета ми. Ако си умен, ще останеш тук. Тук си полезен.

— Очевидно компанията смята, че другаде ще съм по-полезен — отвърна Карпинтър леко раздразнен.

— Ако останеш, повишението ти е в кърпа вързано съвсем скоро. Всеки момент преминавам на ниво девет, знам го със сигурност от приближени на Йошида-сан. Стане ли това, директно заемаш мястото ми. Не е ли далеч по-добре, отколкото да влачиш шибаните айсберги из океана?

Карпинтър знаеше, че Маккарти няма да премине никъде. Беше допуснал някакво грубо нарушение на служебната етика. Вероятно се бе опитал да накара някакъв далечен японски пети братовчед да му помогне за повишението, така че щеше да си изгние на ниво десет. Той също го знаеше. Затова се опитваше да задържи завинаги всеки, който работеше в отдела му.

— Мисля, че постигнах в метеорологията всичко, което мога — обясни Карпинтър, стараейки се да запази самообладание. — Време е да опитам нещо друго.

— И това е тъкмо ледовлекач. Това са глупости, Карпинтър. Абсолютни глупости! Откажи го.

— Нямам никакво намерение — пресегна се Карпинтър, взе формуляра и го пъхна в джоба си, без да го погледне. — А, да. Можеш да дадеш отбой. Отровният облак започва да се разсейва.

Черните очички на Маккарти блеснаха трескаво.

— Сигурен ли си?

— Абсолютно — отвърна Карпинтър, изумен от собствената си безочливост. — Най-късно до вторник следобед ще се насочи на изток.

Ако това се окажеше невярно, всички служители в Спокейн щяха да бъдат разстреляни със започването на съдебните процеси. Майната им, помисли си Карпинтър. По това време вече щеше да е на хиляди километри от тук.

А и прогнозата му бе точна. Чувстваше го със сетивата си.

— Покажи ми го върху картите — усъмни се Маккарти.

Карпинтър го заведе в информационната зала, която за първи път му заприлича на зала за игри в някаква лудница с всички тези хора, вторачили се в мониторите, по чиито екрани подскачаха разни спирали и дъги. Застана пред своя компютър и посочи блестящите жълто-зелени диаграми. Те вече не значеха нищо за него. Някакви маймунски драсканици, нищо повече.