Читаем Зной в полунощ полностью

— А твоите нерви? Не са ли изопнати?

— Не — отвърна Карпинтър. — Вече не ми пука за нищо. Сигурно отдавна са изпращели на късо — усмихна й се той и бързо я целуна по бузата. — Благодаря за хапчетата. И за предупреждението.

— Моля.

Ранна самотна вечеря. След това гледане на видео в стаята. После в леглото. Утре е големият ден. Ранно пиле рано пее.

„Знам на какво е способен. Веднъж, спах с него, само веднъж.“

Само веднъж. Я виж ти. Бързо действаше тази девойка.

Е, утре всичко ще стане ясно.

* * *

Тази нощ Карпинтър сънува, че се намира в открития океан на някаква яхта, с която пресичаше сам Пасифика от Калифорния до Хаваите. Но това ставаше в някакво друго време и в някакъв друг свят, защото небето беше ясно и синьо, а прохладният морски ветрец довяваше до ноздрите му свежия дъх на сол вместо тежкия мирис на азотен окис и водната повърхност беше чиста и прозрачна, без червените туфи сгърчени водорасли мутанти, нито фосфоресциращите стада медузи, нито превърналите се в катран вкаменелости от двайсети век.

Беше облечен само в изпокъсани, срязани джинси, но въобще не се страхуваше от слънцето, което изгряваше всяка сутрин без мрачния ореол от парникови газове и разпръскваше мека, нежна, почти ласкава светлина над океана. Вятърът пееше в изопнатите платна, сутрин, след като приключеше с обичайните си занимания, вземаше някоя книга или подрънкваше на китара до обяд. След това мяташе спасителното въже зад борда и скачаше след него, цамбуркайки покрай яхтата в кристалната, кадифена, топла, съвършено чиста вода. А следобед…

Следобед видя един самотен остров, съвсем мъничък, неотбелязан в никоя карта, с три палми, покрит със зеленина и с великолепен бял плаж. Висока, чувствена тъмнокоса жена стоеше в спокойния пристан и му махаше с ръка. Беше гола — само парче червен плат покриваше слабините й.

Блестящата й бронзова кожа грееше под ярката тропическа светлина, тежките й гърди, мощните й бедра…

— Пол? — викаше тя. — Пол, аз съм, Йоланда… ела да си играем, Пол…

— Идвам — викна й той и постави ръка на кормилото.

И доближи брега, и метна котва в плитчините, и заплува към нейните протегнати ръце, и… и… И телефонът дрънчеше.

„Сбъркали сте номера. Оставете ме на мира.“

Но не спираше.

„Майната ви. Не виждате ли, че съм зает?“

Продължаваше и продължаваше, неумолимо, безжалостно. Накрая Карпинтър протегна крак и го включи с палец.

— Да?

— Време е да ставаш, Карпинтър.

Кошмарното лице на Фаркас го гледаше от монитора.

— Защо? Божичко, още няма шест часът? Какво ще правя толкова рано на космодрума?

— Трябваш ми веднага.

Каква беше тази история, по дяволите? Промяна в плана? Карпинтър моментално се разсъни.

— Проблеми ли има? — попита той.

— Всичко е наред — отвърна Фаркас. — Но ми трябваш. Обличай се и след половин час при мен. Град Ел Мирадор, спица Д, кафене „Ла Палома“ — намира се в самия център, на площада.

„Бих внимавала, ако бях на твое място. Не го изпускай от очи.“

— Би ли ми казал защо?

— Там е срещата ни с Олмо. Както знаеш, ще обсъждаме твърде важни неща. Искам да имам свидетел.

— Не е ли по-разумно евреинът да ти бъде сви…

— Не. Той е последният, който бих искал да присъства. Искам ти да бъдеш. Побързай, Карпинтър. Ел Мирадор, спица Д. Най-късно в шест и половина. Намира се по средата между централната зона и периферията.

— Добре.

Нямаше как да откаже. Вярно, че неочакваната промяна в плана беше подозрителна. Ако Фаркас искаше той да присъства на разговора му с Олмо, би трябвало да го предупреди снощи. Но нали бяха отбор и тази сутрин беше решителният момент. Освен притесненията на Йоланда, Карпинтър нямаше никакви основания да смята, че този, който го беше завербувал, му кроеше някакъв номер. Щом беше необходим на Фаркас, не можеше да направи друго, освен да отиде.

И все пак…

„Нищо не е в състояние да го спре и е ужасно силен и бърз. Вижда едновременно във всички посоки. Може да стане много опасен.“

Карпинтър взе душ и бързо се облече. Чувстваше се във форма, но преди да излезе, глътна едно от хапчетата на Йоланда. Стимулантът щеше да изостри сетивата му и да му даде известно предимство, ако се наложеше. Напъха другите две хапчета в джоба на ризата си. Беше си взел един вълнен пуловер без ръкави, защото беше чул, че на сателитите се поддържа по-хладна температура от тази, с която беше свикнал. Облече пуловера, не защото му беше студено, а за да не изпаднат хапчетата от джоба му, когато се навежда.

Единственият начин, по който знаеше как да стигне до спица Д, беше да слезе в централната зона и да се качи на другия елеватор. Предполагаше, че има и междинни връзки, но никой не му беше казал как да ги използва.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Раковый корпус
Раковый корпус

В третьем томе 30-томного Собрания сочинений печатается повесть «Раковый корпус». Сосланный «навечно» в казахский аул после отбытия 8-летнего заключения, больной раком Солженицын получает разрешение пройти курс лечения в онкологическом диспансере Ташкента. Там, летом 1954 года, и задумана повесть. Замысел лежал без движения почти 10 лет. Начав писать в 1963 году, автор вплотную работал над повестью с осени 1965 до осени 1967 года. Попытки «Нового мира» Твардовского напечатать «Раковый корпус» были твердо пресечены властями, но текст распространился в Самиздате и в 1968 году был опубликован по-русски за границей. Переведен практически на все европейские языки и на ряд азиатских. На родине впервые напечатан в 1990.В основе повести – личный опыт и наблюдения автора. Больные «ракового корпуса» – люди со всех концов огромной страны, изо всех социальных слоев. Читатель становится свидетелем борения с болезнью, попыток осмысления жизни и смерти; с волнением следит за робкой сменой общественной обстановки после смерти Сталина, когда страна будто начала обретать сознание после страшной болезни. В героях повести, населяющих одну больничную палату, воплощены боль и надежды России.

Александр Исаевич Солженицын

Классическая проза / Классическая проза ХX века / Проза
Купец
Купец

Можно выйти живым из ада.Можно даже увести с собою любимого человека.Но ад всегда следует за тобою по пятам.Попав в поле зрения спецслужб, человек уже не принадлежит себе. Никто не обязан учитывать его желания и считаться с его запросами. Чтобы обеспечить покой своей жены и еще не родившегося сына, Беглец соглашается вернуться в «Зону-31». На этот раз – уже не в роли Бродяги, ему поставлена задача, которую невозможно выполнить в одиночку. В команду Петра входят серьёзные специалисты, но на переднем крае предстоит выступать именно ему. Он должен предстать перед всеми в новом обличье – торговца.Но когда интересы могущественных транснациональных корпораций вступают в противоречие с интересами отдельного государства, в ход могут быть пущены любые, даже самые крайние средства…

Александр Сергеевич Конторович , Евгений Артёмович Алексеев , Руслан Викторович Мельников , Франц Кафка

Фантастика / Классическая проза / Самиздат, сетевая литература / Боевая фантастика / Попаданцы / Фэнтези