Читаем Зной в полунощ полностью

И по това време на деня животът на Валпарайсо Нуево беше в разгара си. Навсякъде бързаха хора. На Карпинтър му се стори, че се намира на гигантско летище, което работи денонощно под изкуствено осветление. С тази разлика, че главният източник на осветлението не беше изкуствен. То се осигуряваше от висналото в центъра на небето слънце, което не помръдваше от мястото си двайсет и четири часа в денонощието.

Когато елеваторът спря на изхода с табела „Ел Мирадор“, Карпинтър слезе и се огледа за централния площад. Ориентира се по знаците. След няколко минути те го отведоха до покрито със старомоден калдъръм широко пространство, обкръжено от всички страни с открити кафенета. Приличаше на приказно кътче от някакъв измислен свят. Всъщност това наистина беше един измислен свят. Или най-малкото изкуствен.

Карпинтър моментално забеляза Фаркас, който се намираше на срещуположната страна на площада. Стърчеше над другите като слон сред стадо овце. Приближи се към него.

Фаркас беше сам.

— Олмо няма ли го още? — попита Карпинтър.

— Разговорът ще се състои във външната обвивка на сателита — обясни Фаркас. — Единственото подходящо място за подобни дискусии — напълно извън обсега на подслушвателите на генералисимуса.

На Карпинтър това му се стори твърде необичайно — съвещание във външната обвивка. Отново го налегнаха съмнения. Може би не беше зле да си осигури по-категорично предимство. Докато Фаркас го отвеждаше към една врата в стената зад кафенето, той бръкна в пуловера си, извади едно от хапчетата и го пъхна в устата си.

Схруска го и се насили да го глътне. Никога не беше приемал стимуланти по този начин — на гладно и без вода. Имаше удивително горчив вкус. Никога не беше вземал две едно след друго и сега изпита усещането, че целият пламва и изпада в някакво еуфорично състояние. Прииска му се да тича, да подскача, да се мята по върховете на дърветата. Това малко го притесни, но същевременно се усети по-съсредоточен и с по-изострени рефлекси, както не се бе чувствал никога досега. Беше сигурен, че каквито и изненади да му беше приготвил Фаркас във външната обвивка, неминуемо щеше да се справи.

— От тук — посочи Фаркас.

Отвори вратата в стената и кимна на Карпинтър да влезе пръв.

Карпинтър надникна вътре и мястото му заприлича на царството на мрака.

— Нищо не мога да видя — каза той. — Ти имаш специално зрение, Фаркас. Ти влез пръв.

— Както искаш. Тогава върви след мен.

Влязоха вътре. Яркият оживен площад на Ел Мирадор изчезна зад гърба им. Намираха се в мрачната черупка на Валпарайсо Нуево — тайнствената обвивка на сателита.

Карпинтър забеляза, че мракът не беше пълен: точно от лявата му страна имаше тясна пътечка, осветена нарядко от допотопни крушки, прикрепени към ниския таван, които хвърляха жълтеникави отблясъци. Когато изостреното му от хапчетата зрение привикна с полумрака, Карпинтър видя струпани тук-там купчини черна сгурия и предположи, че са предназначени да придадат устойчивост на сателита. Имаше и някакви наподобяващи колички за голф приспособления, които вероятно служеха на работниците по поддръжката. По-нататък всичко тънеше в мрак — черен като самия космос.

Двамата бяха съвършено сами.

Таванът беше толкова нисък, че Карпинтър едва не го докосваше с глава, а Фаркас се беше превил на две. По-навътре май се скосяваше още повече.

— Къде е приятелят ти Олмо? — попита Карпинтър. — Нещо май закъснява?

— Малко по-нататък е — отвърна Фаркас. — Не го ли виждаш? Ти не, но аз със своето специално, както се изрази, зрение, го виждам, че стои ей там.

Освен тях нямаше никой друг. Карпинтър беше съвършено сигурен.

Следователно нещо не беше наред. Извади третото хапче от джоба на ризата си, пъхна го в устата си, сдъвка го и го погълна.

Сякаш бомба избухна в главата му.

— Какво правиш? — попита Фаркас.

— Не виждам никакъв Олмо. Или който и да е друг — изфъфли той и гласът му прозвуча като някакво далечно ехо.

— Прав си. Всъщност Олмо не е тук.

— Не предполагах.

— Така е. Тук сме само двамата. А сега ми кажи нещо. Ти продължаваш да служиш на „Самурай индъстрис“, нали така, Карпинтър?

— Да не си полудял?

— Отговори ми. Шпионираш ли за „Самурай“ — да или не?

— Не. Какви са тези глупости?

— Струва ми се, че лъжеш.

— Ако все още работех за „Самурай“ — заговори бавно Карпинтър като робот, чиито батерии се бяха изтощили, опитвайки се да произнася думите леко въпреки въздействието на последното хапче, — щях ли да се забъркам в такава безумна каша?

Вместо да отговори, Фаркас се завъртя, приклекна, грабна нещо от земята — вероятно буца сгурия — и замахна право към главата на Карпинтър. Хапчетата явно си вършеха работата. Карпинтър сякаш очакваше атаката и се дръпна рязко назад и встрани. Ръката на Фаркас увисна във въздуха и той изръмжа ядосан и изненадан.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Раковый корпус
Раковый корпус

В третьем томе 30-томного Собрания сочинений печатается повесть «Раковый корпус». Сосланный «навечно» в казахский аул после отбытия 8-летнего заключения, больной раком Солженицын получает разрешение пройти курс лечения в онкологическом диспансере Ташкента. Там, летом 1954 года, и задумана повесть. Замысел лежал без движения почти 10 лет. Начав писать в 1963 году, автор вплотную работал над повестью с осени 1965 до осени 1967 года. Попытки «Нового мира» Твардовского напечатать «Раковый корпус» были твердо пресечены властями, но текст распространился в Самиздате и в 1968 году был опубликован по-русски за границей. Переведен практически на все европейские языки и на ряд азиатских. На родине впервые напечатан в 1990.В основе повести – личный опыт и наблюдения автора. Больные «ракового корпуса» – люди со всех концов огромной страны, изо всех социальных слоев. Читатель становится свидетелем борения с болезнью, попыток осмысления жизни и смерти; с волнением следит за робкой сменой общественной обстановки после смерти Сталина, когда страна будто начала обретать сознание после страшной болезни. В героях повести, населяющих одну больничную палату, воплощены боль и надежды России.

Александр Исаевич Солженицын

Классическая проза / Классическая проза ХX века / Проза
Купец
Купец

Можно выйти живым из ада.Можно даже увести с собою любимого человека.Но ад всегда следует за тобою по пятам.Попав в поле зрения спецслужб, человек уже не принадлежит себе. Никто не обязан учитывать его желания и считаться с его запросами. Чтобы обеспечить покой своей жены и еще не родившегося сына, Беглец соглашается вернуться в «Зону-31». На этот раз – уже не в роли Бродяги, ему поставлена задача, которую невозможно выполнить в одиночку. В команду Петра входят серьёзные специалисты, но на переднем крае предстоит выступать именно ему. Он должен предстать перед всеми в новом обличье – торговца.Но когда интересы могущественных транснациональных корпораций вступают в противоречие с интересами отдельного государства, в ход могут быть пущены любые, даже самые крайние средства…

Александр Сергеевич Конторович , Евгений Артёмович Алексеев , Руслан Викторович Мельников , Франц Кафка

Фантастика / Классическая проза / Самиздат, сетевая литература / Боевая фантастика / Попаданцы / Фэнтези