Зной в полунощ

И по това време на деня животът на Валпарайсо Нуево беше в разгара си. Навсякъде бързаха хора. На Карпинтър му се стори, че се намира на гигантско летище, което работи денонощно под изкуствено осветление. С тази разлика, че главният източник на осветлението не беше изкуствен. То се осигуряваше от висналото в центъра на небето слънце, което не помръдваше от мястото си двайсет и четири часа в денонощието.

Когато елеваторът спря на изхода с табела „Ел Мирадор“, Карпинтър слезе и се огледа за централния площад. Ориентира се по знаците. След няколко минути те го отведоха до покрито със старомоден калдъръм широко пространство, обкръжено от всички страни с открити кафенета. Приличаше на приказно кътче от някакъв измислен свят. Всъщност това наистина беше един измислен свят. Или най-малкото изкуствен.

Карпинтър моментално забеляза Фаркас, който се намираше на срещуположната страна на площада. Стърчеше над другите като слон сред стадо овце. Приближи се към него.

Фаркас беше сам.

— Олмо няма ли го още? — попита Карпинтър.

— Разговорът ще се състои във външната обвивка на сателита — обясни Фаркас. — Единственото подходящо място за подобни дискусии — напълно извън обсега на подслушвателите на генералисимуса.

На Карпинтър това му се стори твърде необичайно — съвещание във външната обвивка. Отново го налегнаха съмнения. Може би не беше зле да си осигури по-категорично предимство. Докато Фаркас го отвеждаше към една врата в стената зад кафенето, той бръкна в пуловера си, извади едно от хапчетата и го пъхна в устата си.

Схруска го и се насили да го глътне. Никога не беше приемал стимуланти по този начин — на гладно и без вода. Имаше удивително горчив вкус. Никога не беше вземал две едно след друго и сега изпита усещането, че целият пламва и изпада в някакво еуфорично състояние. Прииска му се да тича, да подскача, да се мята по върховете на дърветата. Това малко го притесни, но същевременно се усети по-съсредоточен и с по-изострени рефлекси, както не се бе чувствал никога досега. Беше сигурен, че каквито и изненади да му беше приготвил Фаркас във външната обвивка, неминуемо щеше да се справи.

— От тук — посочи Фаркас.

Отвори вратата в стената и кимна на Карпинтър да влезе пръв.

Карпинтър надникна вътре и мястото му заприлича на царството на мрака.

— Нищо не мога да видя — каза той. — Ти имаш специално зрение, Фаркас. Ти влез пръв.

— Както искаш. Тогава върви след мен.

Влязоха вътре. Яркият оживен площад на Ел Мирадор изчезна зад гърба им. Намираха се в мрачната черупка на Валпарайсо Нуево — тайнствената обвивка на сателита.

Карпинтър забеляза, че мракът не беше пълен: точно от лявата му страна имаше тясна пътечка, осветена нарядко от допотопни крушки, прикрепени към ниския таван, които хвърляха жълтеникави отблясъци. Когато изостреното му от хапчетата зрение привикна с полумрака, Карпинтър видя струпани тук-там купчини черна сгурия и предположи, че са предназначени да придадат устойчивост на сателита. Имаше и някакви наподобяващи колички за голф приспособления, които вероятно служеха на работниците по поддръжката. По-нататък всичко тънеше в мрак — черен като самия космос.

Двамата бяха съвършено сами.

Таванът беше толкова нисък, че Карпинтър едва не го докосваше с глава, а Фаркас се беше превил на две. По-навътре май се скосяваше още повече.

— Къде е приятелят ти Олмо? — попита Карпинтър. — Нещо май закъснява?

— Малко по-нататък е — отвърна Фаркас. — Не го ли виждаш? Ти не, но аз със своето специално, както се изрази, зрение, го виждам, че стои ей там.

Освен тях нямаше никой друг. Карпинтър беше съвършено сигурен.

Следователно нещо не беше наред. Извади третото хапче от джоба на ризата си, пъхна го в устата си, сдъвка го и го погълна.

Сякаш бомба избухна в главата му.

— Какво правиш? — попита Фаркас.

— Не виждам никакъв Олмо. Или който и да е друг — изфъфли той и гласът му прозвуча като някакво далечно ехо.

— Прав си. Всъщност Олмо не е тук.

— Не предполагах.

— Така е. Тук сме само двамата. А сега ми кажи нещо. Ти продължаваш да служиш на „Самурай индъстрис“, нали така, Карпинтър?

— Да не си полудял?

— Отговори ми. Шпионираш ли за „Самурай“ — да или не?

— Не. Какви са тези глупости?

— Струва ми се, че лъжеш.

— Ако все още работех за „Самурай“ — заговори бавно Карпинтър като робот, чиито батерии се бяха изтощили, опитвайки се да произнася думите леко въпреки въздействието на последното хапче, — щях ли да се забъркам в такава безумна каша?

Вместо да отговори, Фаркас се завъртя, приклекна, грабна нещо от земята — вероятно буца сгурия — и замахна право към главата на Карпинтър. Хапчетата явно си вършеха работата. Карпинтър сякаш очакваше атаката и се дръпна рязко назад и встрани. Ръката на Фаркас увисна във въздуха и той изръмжа ядосан и изненадан.