Зовът на костите

– На изпражнения, шефке – отговори Йонан с усмивка. – Нашият човек се е изпуснал, когато го гръмнала: диария, за да сме по-точни. Има капки по целия път.

– Чу ли, Нурия? – обади се Ана и седна до сестра си. – Толкова се уплашил, че се изтървал в гащите.

– Здравей, Нурия – каза Амая, заставайки срещу нея. – Как си? Ще можеш ли да отговориш на няколко въпроса?

– Да – отвърна спокойно Нурия.

– Би ли ни разказала какво се случи?

– Аз стоях тук и си четях – заговори тя и махна към книгата върху масата, – изведнъж чух шум откъм спалнята и разбрах, че е той.

– Как разбра?

– Кой друг ще чупи прозореца, за да влезе? Ана знае, че този в банята е с развалена заключалка, освен това преди няколко дни ми се обади, за да ме предупреди, че ще дойде, а и по име ме повика, когато влезе.

– Какво каза?

– Каза: „Нурия, тук съм, не се крий“.

– Ти какво направи?

– Опитах се да звънна по телефона, но той не работеше.

Ириарте вдигна слушалката върху шкафа с телевизора.

– Няма сигнал, сигурно кабелът е прерязан отвън.

Амая продължи.

– Какво стана после?

– Грабнах пушката и зачаках.

– Тук ли държеше пушката?

– Винаги я държа до себе си, дори спя с нея.

– Продължавай.

– Той застана на вратата и се втренчи в мен. Заяви, че щял да ме прати в болницата или нещо такова, и взе да се хили, тогава му казах да си върви. „Махай се – извиках – или ще те застрелям.“ Той се изсмя и влезе... а аз стрелях.

– Каза, че ще те прати в болницата?

– Да, нещо от този род...

– Колко пъти стреля?

– Веднъж.

– Добре. Мислиш ли, че ще можеш да дойдеш в участъка да дадеш показания?

Сестрата запротестира, но Нурия я прекъсна.

– Да, ще дойда.

– Не е нужно да е днес. Ако не се чувстваш добре, можеш да дойдеш утре, когато се пооправиш.

– Чувствам се съвсем добре.

– Тук ли ще останеш, или ще идеш при сестра ти?

– Ще остана тук, това е моят дом.

– Ще поставим патрул пред вратата, но по-добре е да идеш у сестра си.

– Не се тревожете за мен, той няма да се върне, сега знае, че не ме е страх от него.

Амая погледна Ириарте и кимна с разбиране.

– Добре, свършихме – каза тя, стана и тръгна към вратата.

– Госпожо инспектор – спря я Нурия. – Вярно ли е, че се е изпуснал в гащите?

– Да, така изглежда – каза Амая, поглеждайки към подозрителните капки.

Жената изправи главата и раменете си и устните й леко се отвориха в очарователен детски жест като при изненада за рожден ден.

– Само още нещо, Нурия: Антонио има ли някакъв отличителен физически белег?

– О, да – отвърна тя и вдигна ръка, – на дясната му ръка липсват първите три фаланги на показалеца, средния и безименния пръст; преди много години ги загубил при работа с някаква гилотина за метал.

Вече бяха на вратата, когато жената ги настигна.

– „Ще те заведа в болницата“, това каза, „ще те заведа в болницата“, сигурна съм.

– „Ще те заведа“, а не „ще те пратя в болницата?

– Да, сигурна съм, че точно така ми каза.

26 

23 юни 1980

Не можеше да спре сълзите. Конвулсиите на неудържимите ридания, задавеното хълцане и хлипане отдавна бяха отстъпило място на спокойствието, което тръбеше от стомаха му като зловеща пропаст, където бяха потънали отчаянието и първоначалният ужас.

Седнал в дневната на своята къща, къщата, която до този ден бе служила за дом, негов и на съпругата му, той държеше в обятията си новородената си дъщеричка и безутешно плачеше, сякаш някой бе отворил крана на сълзите някъде дълбоко в него, където никога не бе предполагал, че има такова голямо количество.

Доктор Мануел Идалго, блед и разстроен, седеше срещу него и поглеждаше ту бебето, което сега спеше в обятията на неговия приятел, ту сълзите, които се търкаляха по лицето му и капеха върху пелената, в която бе увито детето.

– Какво се е случило там вътре? – успя да промълви Хуан.

– Аз съм виновен, Хуан, бях ти казал, че е депримирана, че Росарио не е наред с нервите, но не направих достатъчно. Трябваше да настоявам да иде да роди в болницата, когато тя отказа, нали съм неин личен лекар.

– Ами сега, Мануел? Какво ще правиш сега?

– Не знам – отвърна посърнал лекарят.

Сестрата на доктор Идалго, която бе останала права и се бе подпряла на стената, се намеси.

– В интерес на истината ние не знаем какво точно се е случило.

Хуан трепна като ударен от ток.

– Как може да говориш така, Фина? Вие двамата също видяхте какво правеше Росарио, когато влязохме в стаята.

– Какво ти смяташ, че е правела... Аз видях само жена, която може би се опитваше да сложи възглавничка под главата на детето.

– Фина, възглавничката беше върху лицето му, не под главата.

– Може да е паднала, когато ти я блъсна.

Хуан поклати отрицателно глава, но не той, а Мануел проговори.

– Какво искаш да кажеш, Фина?

– Аз прегледах трупа, няма никакви признаци за насилие. Има вид на удушено, вярно, но може да се касае за люлчина смърт, много често се случва при новородени. И в повечето случаи настъпва в първите часове след раждането.

– Това не е люлчина смърт, Фина – отсече брат й.