Зовът на костите

– Да, така мисля, отец Сарасола, в него има нещо, не знам какво е, обаче е толкова самонадеян... И въпреки всичко знам, че по някакъв начин е прав.

– Когато бях малък, се шушукаше, че в психиатричното отделение на болницата на „Опус Деи“ се прилага екзорсизъм, че щом някъде в страната или по света се появи подозрителен случай за обладаване от дявола, викали свещениците и те се заемали с разноските, с преместването и естествено, с „лечението“. – Йонан не се усмихваше, докато го казваше.

Тя също, когато отговори:

– Когато Сарасола ми предложи да я преместим тук, го попитах почти на шега дали ще й приложат екзорсизъм. – Тя спря замислена.

Йонан й отпусна няколко секунди, преди да запита:

– И той какво ви отговори?

– Че в случая на майка ми не било нужно, и не се шегуваше.

28

Антрето миришеше на восък и на полирпастата, използвана за лъскане на многобройните украшения от позлаен месинг, наредени от входния портал до старинния дървен асансьор с тапицирана седалка и седефени бутони, на който и двамата се възхитиха, докато го подминаваха на път за стълбището.

Апартаментът имаше главен и сервизен вход и след като почукаха и на двата, от втория се подаде около шейсетгодишен мъж и им се усмихна.

– Ти ли си Амая?

Тя кимна утвърдително и преди да успее да отговори, мъжът я прегърна и целуна по двете бузи.

– Аз съм вуйчо ти Игнасио, много ми е драго да се запознаем.

Мъжът ги преведе през тъмен коридор, който изглеждаше още по-сумрачен в сравнение със светлата стая, към която водеше. Там чакаха две жени и още един мъж.

– Амая, представям ти твоите лели Анхела и Мирен и нейния съпруг Самуел.

Жените се изправиха на крака не без известен труд и я наобиколиха.

– Скъпа Амая, колко се зарадвахме само, когато ни се обади, ужасно е, че не сме се виждали досега.

Те я хванаха подръка от двете страни, заведоха я до дивана и седнаха до нея.

– Значи си полицай?

– От Окръжната полиция на Навара.

– Майко мила! И то инспекторка!

Амая погледна смутено към Йонан, който седеше срещу нея и се усмихваше очарован. Чувстваше се странно. Като изключеше своята амачи Хуанита и леля си Енграси, никога не бе изпитвала гордост от принадлежността си към дадено семейство, каквато демонстрираха тези нейни роднини, макар да ги познаваше от десет минути и преди няколко часа да бяха научили за нейното съществуване от едно телефонно обаждане. Роднините от Сан Себастиан, за които майка й споменаваше понякога, когато разказваше за детството си, предизвикваха безброй въпроси у момичетата, които тя пресичаше с вечното: „Ние не си говорим, това не са детски работи“.

Игнасио и Мирен бяха близнаци и сигурно бяха към шейсетинагодишни, но Анхела, по-голямата, учудващо много приличаше на майка й, което изглеждаше особено стряскащо заради разликите помежду им.

Анхела притежаваше същата изтънченост, на която винаги се бе възхищавала у майка си, но лишена от надменното високомерие на Росарио. Тя беше спокойна и постоянно усмихната, но най-голямата разлика беше в очите. Тези на Анхела пътуваха над Бискайския залив, синеещ величествено пред прозореца на дневната й, после се връщаха, за да се разходят спокойно по порцелановия сервиз, от който пиеха кафе, и да се насочат отново към Амая, докато на устните й цъфваше искрена усмивка без напрежението, което неизменно струеше от жестовете на сестра й. Изведнъж лицето на Анхела помръкна.

– Как е майка ти? Да не би...

– Не, жива е, настанена е в специализирана клиника. Тя... не е съвсем здрава.

– Дори не бяхме чували за теб, Амая; за по-големите знаехме, Флора и Росаура бяха, нали? Но не знаехме, че е родила и трета дъщеря. Тя все повече и повече се отчуждаваше. Когато й се обадехме, винаги се държеше много студено и рязко. Един ден просто ни каза да я оставим на мира, че вече имала само едно семейство – това, което бе създала с мъжа си в Бастан, и не искала да знае нищо за нас.

– Да, майка ми винаги трудно е общувала с когото и да било.

– Невинаги – каза Анхела. – Като малка беше истинско слънчице, винаги беше доволна, непрекъснато пееше, чак по-късно започна да става особена.

– Когато отиде да живее в Бастан?

– Не, напротив, отначало поддържахме отлични отношения. Тя много често прекарваше лятото тук с по-големите ти сестри, ние също й ходихме на гости няколко пъти.

Игнасио се намеси.

– Мисля, че се промени, след като й умря момиченцето.

Амая се изправи на стола.

– Вие сте знаели?

– Е, дали сме знаели... Узнахме, когато се случи. Дори не ни беше казала, че чака дете. Един ден се обади и ни каза, че се е сдобила с момиченце, но се родило мъртво.

– Родило се е мъртво?

– Да.

– Спомняте ли си на коя дата беше това?

– Ами, беше през лятото, синът ми прие първо причастие същата година през май, така че по мои сметки трябва да е било през 1980 година, да, 1980.

Амая изпусна целия въздух от дробовете си, преди да заговори.