Зовът на костите

– От месец-два, но той е добро, примерно момче, не създава проблеми, нито се забърква с... нали ме разбирате, с други младежи, по-така... Преди не стъпваше в църквата, но след първото причастие често съм го виждал в библиотеката. Добър ученик е, веднъж ми каза, че искал да учи история...

– Обзалагам се, че винаги стои отзад, самотен и малко встрани от другите.

Лицето на отец Локин беше по-бледо от обичайното.

– Така е, но откъде знаете?

– И никога не се причестява – добави Амая.

Когато напуснаха дома на енорийския свещеник, вятърът се бе усилил, метеше улиците и шибаше фасадите, откъдето неколцина местни жители ги следяха през затворените капаци. Ириарте изчака да се качат на колата, за да попита.

– Какво толкова особено има в това, че момчето остава в задната част на църквата? Аз самият така правя. А за причестяването... може би не се чувства още готов или се срамува. Когато един християнин дълго не е стъпвал в църквата, може да изпитва стеснение, щом пристъпи прага й отново.

Амая внимателно го изслуша.

– Може и така да е, но също така е възможно да пресъздава исторически момент, времето, в което аготите нямали право да се доближават до олтара, не се причестявали или ако се причестявали, това ставало в друга част на олтара, отделно от останалите богомолци, и били длъжни да стоят най-отзад, зад решетка, отделяща ги от другите, символична преграда, която може би това момче мислено си представя.

– Мислех, че не подкрепяте теорията на младши инспектор Ечайде за аготско отмъщение.

– Не съм убедена в нея, но няма и да я изключа, преди да се появи друга, по-добра, а вие трябваше да сте прочели доклада му по въпроса, така щяхте да знаете за какво говоря.

Ириарте помълча малко, докато преглътне упрека.

– Значи момчето действа като агот?

– Момчето се смята за агот. Пасва идеално на профила. Не се разбира с баща си, който, както каза отец Локин, бил малко грубоват и не идвал със сина си на църква. Момчето е умно, образовано и будно, дори интересът към историята съвпада, а смъртта на майката може да е изиграла ролята на детонатор. Такова малко село може да бъде прекалено тясно за мечтите на един буден младеж. Знам го от опит. Самотата и болката при юношите са като чукчето и ударника на пистолет.

Ириарте като че ли се замисли над думите й.

– Дори да е така, не мисля, че това е работа на самотен юноша. Прекалено показно, прекалено зрелищно за самотен хлапак.

– Съгласна съм, Бенят Салдуа май иска да впечатли някого.

– Кого би искал да впечатли един юноша?

– Някое момиче, баща си или цялото обществото, като покаже колко е умен, макар че в такъв случай бихме говорили за поведение на психопат – поколеба се Амая.

– Искате ли да отидем при него сега? – предложи инспекторът, докато вкарваше ключа в стартера и палеше мотора.

– Просто така, без нищо? Ако е наполовината умен от това, което си мисля, само ще се свие като охлюв в черупката си. Нека Ечайде го потърси в мрежата, да видим какво ще открие.

На минаване покрай църквата Ириарте кимна за поздрав на полицаите, които охраняваха храма от патрулната кола.

Дъждът започна по обед и валя силно половин час, преди да премине в чиримири: лек студен ръмеж, който се сипеше бавно и увисваше във въздуха като лъскава прах, полепваше по връхните дрехи на капчици, подобно на роса, и проникваше до костите, понесъл влажния и мразовит полъх на планините и понижавайки температурата с няколко градуса. Къщата на леля Енграси ухаеше на супа и топъл хляб и макар че по пътя мислеше, че не е гладна, стомахът й се обади с друг глас, пробуден от миризмата откъм кухнята. След като нахрани Ибай, всички седнаха на масата, поставена до прозореца, и започнаха да се хранят, коментирайки политическите новини.

Амая забеляза умората на Джеймс.

– Защо не си полегнеш, малко следобеден сън ще ти се отрази добре?

– Ако Ибай ме остави.

– Легни си и не се тревожи за детето, днес няма да се връщам на работа, мисля, че двамата с Ибай ще излезем на разходка, вече почти не вали – каза тя, поглеждайки към сивотата зад прозорците. – Освен това искам да си свеж за довечера.

Джеймс се усмихна покорно и повлече крака към стълбището.

– Вземи си чадър – каза все така усмихнат, докато се качваше. – Едва ли ще изкара дълго, без да завали по-силно.

Амая пъхна Ибай в дебела грейка, сложи го в количката и го покри с протектора за дъжд, взе палтото си и излезе от вкъщи заедно с Рос, която отиваше към пекарната. Впечатлението, че Рос е доста разтревожена, не се бе разсеяло. По време на целия обед бе избягвала погледа й, стремеше се да задържи усмивката на лицето си, но при първото разсейване тя се стопяваше. Разделиха се на моста и Амая постоя там, докато загуби сестра си от поглед.