Зовът на костите

Прекоси моста и тръгна нагоре по улица „Хайме Урутия“, опустяла заради дъжда, по която се мяркаха само редки минувачи под покритите колонади, горапес. Тук имаше няколко кафенета; щом се отвореха вратите им, навън плисваха цветове и музика. Тя забави крачка, загледана в количката на Ибай, който май се учуди отначало на потракването на колелата по паважа, но вече започваше да се унася, вперил в нея очичките си, които едва държеше отворени, докато най-сетне заспа. Амая докосна с опакото на дланта си копринената бузка, за да провери дали е топла, и го загърна още по-добре. Крачеше, без да бърза, както рядко й се случваше, и с изненада установи колко е приятно да се разхожда така, заслушана в почукването на токовете на ботушите си по паважа, поддавайки се на приспивното полюшване, което тялото й неволно възприемаше.

На минаване покрай площада спря за минута пред двореца Арискуненеа и се загледа в дискообразните отломки от надгробни плочи, изложени в двора, които след скорошния дъжд изглеждаха по-истински, сякаш мокри добиваха действителните си размери.

Продължи към кметството и след като се озърна, за да се увери, че никой не я гледа, прокара ръка по ботил хари – камъка, символизиращ миналото на Елисондо, вдъхващ сила на всеки, който го докосне. Този жест ободряваше дори нея, колкото и да ненавиждаше суеверието. Върна се към площада, мина покрай Фонтана на ламиите

¹² и се наведе да погледне река Бастан от това място, където задните фасади на къщите се отразяваха в гладката повърхност като друг, влажен и паралелен свят, скрит под водата, която в този спокоен вир изглеждаше измамно кротка. Неколцина закъснели клиенти излязоха от ресторант „Санчотена“ и се облегнаха на парапета за снимка. Амая пресече улицата и влезе в заведението. Собственичката я позна и я поздрави. Това беше любимият ресторант на Джеймс и двамата често вечеряха тук. Запази маса за двама и се усмихна с прикрито задоволство, когато жената се наведе над количката и взе да хвали хубостта на Ибай. Знаеше, че това са банални фрази, но при все това не можеше да не изпита майчинска гордост и възхищение от съвършените черти на нейния мъничък речен цар, на водното й момченце.

12Митологично същество, зъл дух, змия с глава и гърди на красива жена, нощно привидение, което изпива кръвта на младежите. – Б. пр.

Излезе от ресторанта и продължи разходката по тротоара вдясно, но преди да стигне до погребалната агенция, спря. Боеше се да мине покрай нея с Ибай по същия начин, както логично би избягнала да влезе с него в чакалнята на болница или в дома на болен; смяташе, че като минава оттам, излага на опасност сина си и че макар ежедневно да й се налагаше да се сблъсква с най-ужасяващи форми на смъртта, дълбоко в себе си знаеше, че на всяка цена трябва да предпазва детето от всеки досег, дори най-лекия, с нея. Свали количката от тротоара и прекоси улицата, за да продължи успоредно на реката, но като стигна на нивото на погребалната агенция, не се сдържа и погледна таблото с некролози на наскоро починалите, което всеки ден поставяха до входа. Помнеше, че като дете вечно разпитваше леля си за това, когато спираха пред него.

– Защо винаги се спираш да гледаш?

– За да науча кой е умрял.

– А защо искаш да знаеш кой е умрял?

Сега, от отсрещния тротоар, не можеше да откъсне поглед от таблото, нечетливо от това разстояние. Телефонът звънна в джоба на палтото й и тя се стресна.

– Йонан.

– Добър ден, шефке, открих нещо. Тази сутрин попаднахме на няколко блога, които споменават аготите. В повечето няма нищо оригинално, повтарят едни и същи сведения, като съставени с „копи-пейст“. И макар че общият тон по темата е на възмущение от несправедливото отношение, на което са били подлагани, характерът им е чисто исторически, без никакъв намек за омраза или осъвременен фанатизъм... С изключение на един блог. Нарича се „Часът на псетата“ и разказва същите неправди, както и другите, но за разлика от тях пренася последствията до наши дни. Написан е под формата на дневник и главният герой е млад агот, който описва униженията, на които е бил жертва неговият народ, сякаш живее в ХVІІ век. Някои подробности са наистина блестящи и тук идва хубавото: проследих IP адреса на автора, който се подписва с името Хуан Аготе, и стигнах до Арискун и до...

– Бенят Салдуа – каза Амая. – Знаех си.

– Любопитно е, защото днес не може да се твърди, че дадена фамилия е чисто аготска, като изключим може би самото име Аготе, но Салдуа е била една от най-често срещаните фамилии сред аготите преди няколко века. Искате ли да го доведем да поговорите с него?

– Не. Обади му се и му кажи да дойде в участъка утре сутринта в приличен час. Понеже е малолетен, кажи му да дойде с баща си.

Като затвори, погледна часовника на екрана на телефона си, изчисли, че Джеймс вече сигурно се е събудил, и го набра.

– Тъкмо се канех да ти звънна – вдигна той на мига. – Къде сте?