813 — Двойният живот на Арсен Люпен

Принцът се вслуша в шума от отдалечаващите се стъпки, седеше неподвижен, с пребледняло от вълнение лице.

— И тъй — каза старата дама, — не можем да проговорим, нали?

— Не…

— А тайната…

— По-късно… днес… странно… не можах.

— Нима е толкова трудно? Нима тя не почувства, че ти си непознатият, който два пъти я е отвеждал?… Една дума щеше да бъде достатъчна.

— По-късно… по-късно… — каза той, като си възвръщаше увереността. — Ти много добре разбираш… това дете едва ме познава… Аз трябва първо да спечеля правото на нейната обич, на нейната нежност… Когато й създам живота, който заслужава, един чудесен живот, като в приказките, тогава ще проговоря.

Старата дама поклати глава.

— Много се страхувам, че се лъжеш… Женевиев няма нужда от приказен живот… Тя обича простички неща.

— И тя е жена като другите, а богатството, луксът, властта доставят радости, които никоя от тях не пренебрегва.

— Но не и Женевиев. И ще направиш по-добре…

— Ще видим. Засега ме остави да действам. И бъди спокойна. Нямам никакво намерение, както казваш ти, да забърквам Женевиев във всичките ми интриги. Тя рядко ще ме вижда… Само че аз трябваше по някакъв начин да установя връзка… Това е сторено… Сбогом.

Той излезе от училището и се отправи към автомобила. Беше истински щастлив.

„Тя е очарователна… и толкова нежна, толкова сериозна, взела е очите на майка си, очите, които ме разнежваха до сълзи… Боже мой, колко далече е всичко това! И какъв красив спомен… малко тъжен, но толкова красив“.

И каза на висок глас:

— Да, разбира се, аз ще се заема с нейното щастие. И то веднага! Още тази вечер! Отлично, още тази вечер, тя ще има годеник! Нима това не е главното условие за щастие за едно младо момиче?

IV

Колата го чакаше на пътя.

— У дома! — каза той на Октав.

Когато пристигнаха, поиска да го свържат по телефона с Ньойли и даде своите нареждания на приятеля си, когото наричаше доктора, после се облече.

Вечеря в клуба на улица „Камбон“, прекара един час в операта и отново се качи в автомобила.

— В Ньойли, Октав. Ще потърсим доктора. Колко е часът?

— Десет и половина.

— По дяволите! По-бързо!

Десет минути по-късно автомобилът спря в края на булевард „Инкерман“ пред една отдалечена вила. При сигнала на клаксона докторът слезе. Принцът го попита:

— Човекът готов ли е?

— Пакетиран, завързан, запечатан.

— А в добро състояние ли е?

— В отлично. Ако всичко мине, както ми казахте по телефона, полицията ще види само крайния резултат.

— Това е неин дълг. Хайде.

И те пренесоха в колата нещо като дълъг чувал, с формата на човек, който изглеждаше доста тежък.

Принцът каза:

— Във Версай, Октав, улица „Вилен“, пред хотел „Дьо-з-Амперьор“…

— Но този хотел е съмнителен — отбеляза докторът-познавам го.

— На кого говориш? И работата няма да е лека, поне за мен… Но пусто да остане, не бих отстъпил мястото си за никакво богатство! Кой казваше, че животът е еднообразен?

Хотел „Дьо-з-Амперьор“, една кална алея… две стъпала и се влиза в коридор, осветен от една лампа.

Сернин почука с юмрук на една малка врата.

Появи се служител от хотела. Беше Филип, същият този, на когото сутринта Сернин беше дал заповеди относно Жерар Бопре.

— Още ли е там? — попита принцът.

— Да.

— А въжето?

— Възелът е готов.

— Не получи телеграмата, която очакваше, нали?

— Ето я, аз я взех.

Сернин грабна синята хартийка и прочете.

— По дяволите — каза той със задоволство, — тъкмо навреме. Съобщаваха му, че утре ще получи банкнота от 1000 франка. Винаги съдбата е благосклонна към мен. Остава четвърт час до полунощ. След четвърт час горкото момче ще се хвърли към вечността. Отведи ме, Филип. Остани тук, докторе.

Прислужникът взе свещта. Те се качиха на 3-ия етаж и продължиха, вървейки на пръсти, по нисък и смърдящ коридор, с мансарди от двете страни, който водеше до дървена стълба, по която плесенясваха останки от килим.

— Никой ли не може да ме чуе? — попита Сернин.

— Никой. Двете стаи са отдалечени. Но да не сбъркате, той е в лявата.

— Добре. Сега слез долу. В полунощ докторът, Октав и ти ще донесете човекът там, където сме, и ще чакате.

Дървената стълба имаше десет стъпала, които принцът изкачи много предпазливо. Горе на площадката имаше врата. Той загуби цели 5 минути, за да отвори вратата на дясната, без някое изскърцване да смути тишината. В мрака на стаята блестеше светлинка. Пипнешком, за да не се блъсне в някой стол, той се насочи към светлината, която се процеждаше през стъклената врата на съседната стая, на която висеше парче плат.

Принцът дръпна плата. Стъклата бяха прозрачни, но захабени, надраскани на места, така че, като долепеше око, лесно можеше да види какво става в другата стая.

Видя един мъж, той седеше до масата, с лице към вратата. Беше поетът Жерар Бопре.

Той пишеше при светлината на свещ.

Над него висеше въже, завързано на кука, забита в тавана. В долния край на въжето се извиваше примка.

Чу се слаб звън на градски часовник.

„Дванадесет без пет, помисли Сернин… Още пет минути“.