813 — Двойният живот на Арсен Люпен

Значителна част от имението беше дадена на института „Пастьор“. По-малка част, отделена от първата с пространство, предназначено за посетителите, образуваше все още доста обширно имение, в което се издигаха около пансиона четири отделни сгради.

„Там живее г-жа Кеселбах“, си каза принцът, като видя отдалече покривите на къщата и на четирите сгради.

Все пак той прекоси парка и се отправи към езерото.

Внезапно се спря зад група дървета. Беше забелязал две дами, облегнати на парапета на моста над езерото.

„Варние и неговите хора трябва да са наоколо. Но, по дяволите, те се крият много добре. Напразно ги търся…“

Сега двете дами вървяха по моравата, под големите внушителни дървета. Небесната синина надничаше между клоните, поклащани от слаб ветрец, а във въздуха се носеше мирис на пролет и млада зеленина.

Върху тревните склонове, които се спускаха до неподвижната вода, маргаритите, теменужките, нарцисите, момините сълзи, всички дребни априлски и майски цветя се групираха и образуваха тук и там съзвездия от всички цветове. Слънцето клонеше към хоризонта.

Внезапно трима мъже изскочиха от гората и тръгнаха срещу разхождащите се дами.

Заговориха ги.

Размениха няколко думи. Двете дами видимо показваха, че са изплашени. Един от мъжете пристъпи към по-малката и се опита да грабне златната чантичка, която тя държеше в ръка.

Те нададоха викове, тримата мъже се нахвърлиха върху тях. Трябва да се появя, сега или никога — каза принцът.

И той се спусна.

За 10 секунди почти стигна до брега на езерото.

При неговото приближаване тримата мъже избягаха.

— Бягайте, нехранимайковци — извика той, — бягайте с всичка сила. Появи се спасителят.

И понечи да ги преследва. Но една от дамите го помоли:

— О, господине, моля Ви… моята приятелка е болна. По-дребната от двете наистина беше паднала на тревата в несвяст.

Той се върна назад и каза разтревожено:

— Ранена ли е?… Нима тези нещастници?…

— Не… не… само от страх… от вълнение… А после… Вие ще разберете… тази дама е г-жа Кеселбах.

— Ах! — каза той, като поднесе шишенце със соли, което девойката веднага даде на нейната приятелка да подиша и добави:

— Повдигнете аметиста, който служи за запушалка… Има малка кутийка и в тази кутийка, хапчета. Нека болната вземе едно… едно, не повече… много е силно…

Той наблюдаваше как девойката се грижи за своята приятелка. Тя беше руса, с много скромен вид, с нежно и сериозно лице, с усмивка, която оживяваше лицето й дори когато не се усмихваше.

— „Това е Женевиев“, помисли той и си повтори развълнувано „Женевиев, Женевиев…“.

Все пак г-жа Кеселбах постепенно се съвземаше. Първоначално учудена, тя сякаш не можеше да разбере какво става. После паметта й се върна и с едно кимване благодари на своя спасител.

Тогава той се поклони дълбоко и каза:

— Позволете ми да се представя… Принц Сернин.

Тя каза тихо:

— Не зная как да Ви изразя моята признателност.

— Като не я изразявате, госпожо. Трябва да се благодари на случайността, която насочи моята разходка насам. Но мога ли да Ви предложа ръката си?

Няколко минути след това г-жа Кеселбах звънеше на пансиона и казваше на принца:

— Ще Ви помоля за една услуга, господине. Не говорете за това нападение.

— Все пак, госпожо, това е единственият начин да разберем…

— За да разберем, е необходимо следствие, което означава още шум около мен, разпити, умора, а аз съм на края на силите си.

Принцът не се поколеба. Той попита на сбогуване:

— Ще ми позволите ли да се осведомявам за Вас?

— Разбира се…

Тя прегърна Женевиев и влезе.

Започваше да се стъмва. Сернин не желаеше Женевиев да се връща сама. Но тъкмо бяха тръгнали по пътеката, когато един силует изтича в мрака пред тях:

— Бабо! — провикна се Женевиев.

Тя се хвърли в прегръдките на старата жена, която я обсипа с целувки.

— Ах, скъпа моя, какво се случи? Колко много закъсня, ти, която си толкова точна!

Женевиев ги представи един на друг.

— Г-жа Ернемон, моята баба. Принц Сернин… После тя разказа инцидента, г-жа Ернемон повтаряше:

— Ох, скъпа моя, колко ли си се изплашила!… Никога няма да забравя, господине… кълна Ви се… Но колко ли си се изплашила, моя клета малка!

— Хайде, бабче, успокой се, тъй като съм жива и здрава…

— Да, но уплахата е могла да ти причини зло… Никога не се знаят последиците… О, това е ужасно…

Те вървяха покрай ограда, зад която имаше няколко масивни дървета, вътрешен двор на училище и една бяла къща.

Зад къщата, в дъното на тунел от туфи бъз, имаше малка бариера.

Старата жена помоли принца да влезе и го заведе в малък салон, който служеше едновременно и за приемна.

Женевиев помоли принца за разрешение да излезе за малко, за да нагледа своите ученици, които трябваше да вечерят.

Принцът и г-жа Ернемон останаха сами.

II

Старата дама имаше бледо и тъжно лице, под белите коси, чиито къдри завършваха с два блидъфа. Доста едра, с тежка походка, в нея имаше нещо простонародно, въпреки външния вид и облекло на дама от обществото.

Докато въвеждаше ред на масата и продължаваше да изразява тревогата си, принц Сернин се доближи до нея, обхвана с длани лицето й и я целуна по двете бузи.

— Е добре, старо, как си?