813 — Двойният живот на Арсен Люпен

Докато мислеше как да влезе в къщата, вратата се открехна със скърцане като вратата на вила „Дюпон“ и Алтенхайм се появи.

— Принце, така ли прониквате в частни владения? Ще бъда принуден да прибягна до жандармите, скъпи мой.

Сернин го хвана за гърлото и го събори на пейката:

— Женевиев… Къде е Женевиев? Ако не ми кажеш какво си направил с нея, нещастнико…

— Моля те да забележиш — заекна баронът, — че ми пресекваш гласа.

Сернин го пусна.

— Към фактите и бързо! Отговаряй… Къде е Женевиев?

— Има още нещо — възрази баронът, — и то по-спешно, още повече когато се касае за хубавци като нас — да са си у дома…

Той грижливо затвори вратата и я барикадира с резето. После отведе Сернин в близката гостна без пердета и му каза:

— Сега съм на твое разположение. С какво мога да ти услужа, принце?

— Къде е Женевиев?

— Тя се чувства удобно.

— Значи признаваш!

— По дяволите! Ще ти кажа дори, че твоето неблагоразумие в това отношение ме изненада. Как не си взел мерки? Беше неизбежно…

— Достатъчно. Къде е тя?

— Не си учтив.

— Къде е тя?

— Между четири стени, свободна…

— Свободна ли?

— Да, свободна да се движи от една стена до друга.

— Сигурно във вила „Дюпон“? В затвора, който си измислил за Щайнвег?

— Охо, ти знаеш… Не, тя не е там.

— Но къде е тогава? Говори, иначе…

— Хайде, принце, мислиш ли, че съм толкова глупав, че да ти кажа тайната, чрез която те държа? Ти обичаш малката…

— Млъкни — извика Сернин вън от себе си. — Забранявам ти.

— Е, какво? Нима е безчестие? Аз също я обичам и доста рискувах…

Той не завърши, изплашен от ужасния сдържан, мълчалив гняв на Сернин, който разстройваше лицето му.

Те се гледаха дълго, всеки от тях търсеше слабото място на противника. Накрая Сернин пристъпи и с ясен глас, който повече заплашва, отколкото предлага договор, каза:

— Чуй ме. Спомняш ли си, че ми направи предложение за сдружаване? Случаят Кеселбах да бъде за двама ни… да вървим заедно… да разделим печалбата… Аз отказах… Днес приемам…

— Много късно.

— Чакай. Приемам още едно нещо — отказвам се от случая… повече в нищо няма да се бъркам… ти ще имаш всичко. Ако се наложи, ще ти помогна.

— При какви условия?

— Кажи ми къде се намира Женевиев. Другият вдигна рамене.

— Говориш глупости, Люпен. Жал ми е… на твоята възраст.

Настъпи нова ужасна пауза между двамата врагове. Баронът каза:

— Все пак голяма наслада е да те видя да подсмърчаш така и да просиш милостиня. Я ми кажи, струва ми се, че простият войник удря плесница на своя генерал.

— Глупак — прошепна Сернин.

— Принце, ще ти изпратя мойте секунданти тази вечер… ако още си на този свят.

— Глупак — повтори Сернин с безкрайно презрение.

— Значи предпочиташ да свършим веднага? Както желаеш, принце, настъпи последният ти час. Можеш да препоръчаш душата си на бога. Смееш ли се? Грешиш. Имам огромно предимство пред теб — аз убивам… при нужда…

— Глупак! — каза още веднъж Сернин.

Той извади часовника.

— Часът е два, бароне. Имаш само няколко минути. В два и пет, най-късно в два и десет г-н Вебер и половин дузина яки мъже без скрупули ще издънят входа на твоето убежище и ще ти сложат ръцете на врата… Не се смей, изходът, на който разчиташ, е открит, аз го знам, той се охранява. Ти си пипнат. Чака те ешафод, приятелю.

Алтенхайм беше смъртно бледен. Той прошепна:

— Ти ли направи това?… Ти си имал безочието?

— Къщата е оградена. Нападението е неизбежно. Говори и ще те спася.

— Как?

— Мои хора пазят изхода от сградата. Ще ти дам бележка до тях и си спасен.

Алтенхайм размисли няколко секунди, поколеба се, но изведнъж реши и заяви:

— Шегуваш се. Не може да си толкова наивен, за да влезеш сам в устата на вълка.

— Забравяш Женевиев. Мислиш ли, че ако не беше тя, щях да съм тук? Говори!

— Няма.

— Така да бъде. Ще почакаме — каза Сернин, — искаш ли цигара?

— С удоволствие.

— Чуваш ли? — каза Сернин след, няколко секунди.

— Да… да… — каза Алтенхайм, като стана.

По решетката се чуха удари. Сернин промълви:

— Дори няма обичайните подканя… никакво предизвестие… Все още ли упорстваш?

— Повече от всякога.

— Знаеш, че при инструментите, които използват, няма да продължи дълго.

— Те ще влязат в стаята.

Външната порта поддаде. Чу се как скърцат пантите й.

— Приемаш да се оставиш да те пипнат — поде Сернин, — но да си протегнеш сам ръцете към белезниците е много глупаво. Хайде, не се инати. Говори и бягай.

— А ти?

— Аз оставам. От какво да се боя?

— Погледни.

Баронът му посочи една цепнатина през капака на прозореца. Сернин долепи око и отстъпи ужасен.

— Ах, бандит, ти също си ме издал. Вебер води десет, петдесет, сто, двеста души.

Баронът се смееше открито:

— А са толкова, защото очевидно става въпрос за Люпен. За мен стигаха и половин дузина.

— Ти си ме предал на полицията?

— Да.

— Какво доказателство си дал?

— Твоето име… Пол Сернин, т.е. Арсен Люпен.

— Сам ли го откри… Това, за което никой не беше помислил? Хайде де, някой друг го е направил, признай си.

Той гледаше през пролуката. Агентите се тълпяха около вилата. Ударите отекваха вече по вратата.