Ангел с часовников механизъм

В съня си танцуваше през кълба от пушек по коридор, пълен с огледала, а всяко огледало, през което преминаваше, й показваше различно лице. Можеше да чуе красива, омайна мелодия. Тя идваше отдалеч, ала бе навсякъде. Пред нея крачеше мъж — всъщност момче, слабо и голобрадо, и макар да чувстваше, че го познава, не можеше да види лицето му и да каже кой е. Можеше да е Уил, брат й или някой друг. Тръгна след него, викаше го, но той се спусна по коридора, като че носен от пушека. Музиката се издигна до кресчендо...

И Теса се събуди, дишайки тежко, а книгата падна от скута й, когато тя се изправи. Сънят си бе отишъл, ала музиката бе останала, силна, омайна и сладка. Тя отиде до вратата и надникна в коридора.

Там музиката се чуваше по-силно. Всъщност, идваше от една стая по коридора, вратата на която бе леко открехната, и звуците излизаха през нея като вода през тясното гърло на ваза.

Като в сън Теса прекоси коридора и постави нежно ръка на вратата, която се отвори при докосването й. Стаята бе тъмна, осветена само от лунната светлина. Видя, че не е много по-различна от собствената й спалня в другия край на коридора, със същото голямо легло, със същите масивни мебели. Завесите бяха дръпнати и бледа лунна светлина се процеждаше в стаята, като дъжд от светли точици. В квадратния отрязък светлина, влизаща през прозореца, стоеше някой. Момче, което изглеждаше твърде слабо, за да е възрастен мъж. То държеше цигулка, подпряна на рамото. Бузата му почиваше върху инструмента, а лъкът минаваше отново и отново през струните, вадейки трели, по-нежни и красиви от всичко, което Теса някога бе чувала.

Очите му бяха затворени.

— Уил? — попита той, без да ги отваря или да спира да свири. — Ти ли си?

Теса не отговори. Не можеше да отвори уста и да прекъсне музиката, но в следващия момент момчето спря само, отпусна лъка си и отвори намръщено очи.

— Уил — каза той, но след това видя Теса и зяпна изненадан.

— Вие не сте Уил!

Звучеше любопитен, не подразнен, макар че Теса бе нахлула в спалнята му посред нощ и го бе видяла да свири на цигулка по пижама, или поне според Теса приличаше на пижама. Носеше широки панталони и риза без яка, с дреха от тъмна коприна, наметната върху тях. Бе млад, около възрастта на Уил, и впечатлението за младост се подсилваше от слабото му телосложение: висок, но много мършав. Изпод ризата му се подаваха черните символи, които бе видяла по-рано по кожата на Уил и Шарлот.

Сега вече знаеше как се наричат те. Руни. И знаеше какво означават. Че той е нефилим, потомък на хора и ангели. Не бе чудно, че кожата му сякаш блестеше на лунната светлина, подобно на магическата светлина на Уил. Косата му също блестеше в сребристо, както и скосените му очи.

— Много съжалявам — каза тя, прочиствайки гърлото си. Звукът й прозвуча ужасно грубо и шумно в тишината на стаята. Прииска й се да се смали. — Не исках да нахлувам така. Просто... моята стая е от другата страна на коридора и...

— Няма нищо — той свали цигулката от рамото си. — Вие сте госпожица Грей, нали? Момичето, което променя вида си. Уил ми разказа малко за вас.

— О! — възкликна Теса.

— О? — повдигна вежди момчето. — Не звучите особено доволна от това, че знам коя сте.

— Мисля, че Уил ми е ядосан — обясни Теса, — така че, каквото и да ви е казал...

Той се засмя.

— Уил е ядосан на всички. Не позволявам това да замъгли преценката ми.

Лунната светлина се отрази върху полираната повърхност на цигулката на момчето, когато той се обърна и я остави върху скрина, заедно с лъка. Когато отново се извърна към гостенката си, се усмихваше.

— Трябваше да се представя по-рано — каза той, — аз съм Джеймс Карстерс. Моля те, наричай ме Джем, както правят останалите.

— А, значи ти си Джем. Не дойде на вечеря — спомни си Теса. — Шарлот каза, че си болен. Сега по-добре ли си?

— Винаги ли задаваш толкова много въпроси?

— Брат ми винаги казваше, че любопитството е големият ми грях.

— Е, има и по-лоши грехове.

Той седна на един куфар до леглото си и я загледа с любопитство.

— Питай тогава каквото искаш. И без това не ми се спи, така че всичко, което може да ме разсее, е добре дошло.

Гласът на Уил веднага прозвуча в главата на Теса. Родителите на Джем бяха убити от демони. Но не мога да го питам за това, помисли си тя, затова каза:

— Уил ми каза, че идваш от много далеч. Къде си живял преди?

— В Шанхай. Знаеш ли къде е?

— В Китай — отвърна Теса, леко обидена. — Всички знаят това.

Джем се ухили.

— Ами!?

— Какво правеше в Китай? — попита Теса, искрено заинтригувана. Не можеше да разбере точно откъде е Джем. Когато се сетеше за Китай, в ума й изникваха чай и Марко Поло. Знаеше, че е много, много далеч и имаше чувството, че Джем идва от края на земята или, както би казала леля Хариет, на изток от слънцето и на запад от луната.

— Мислех, че никой не ходи там, освен мисионери и моряци.

— Ловци на сенки има по целия свят. Майка ми бе китайка, баща ми англичанин. Срещнали се в Лондон и заминали за Шанхай, когато му предложили да ръководи Института там.