Ангел с часовников механизъм

Теса бе смаяна. Ако майката на Джем бе китайка, значи и самият той бе китаец, нали така? Тя знаеше, че в Ню Йорк има китайски имигранти, които работеха най-вече в пералните или продаваха ръчно направени пури по уличните сергии. Но никога не бе виждала никой от тях да прилича дори малко на Джем, с неговите странни сребърни коси и очи. Може би вида му имаше нещо общо с това, че е ловец на сенки? Но не можеше да се сети как да го попита за това, без да прозвучи ужасно грубо.

За щастие Джем не изчака тя да продължи разговора.

— Прощавай, че питам, но твоите родители са мъртви, нали?

— Уил ли ти каза?

— Нямаше нужда. Сираците се познаваме един друг. Ако ми позволиш да попитам, много малка ли беше, когато това се случи?

— Бях на три, когато умряха при инцидент с карета. Почти не ги помня. — Само в отделни проблясъци —

ароматът на цигарен дим, люляковият цвят на дрехата на мама. — Отгледана съм от леля си и от брат ми, Натаниъл. Но леля... — тук, за нейна изненада, гърлото й се стегна. Живият образ на леля Хариет изплува в съзнанието й. Тя лежеше на тясното месингово легло в спалнята, а очите й горяха от треската. Накрая не можеше да познае Теса и я наричаше с името на майка й, Елизабет. Теса бе държала изпосталялата й ръка, докато си отиваше, единствено свещеникът бе с тях в стаята. Спомни си колко самотна се бе чувствала.

— Тя почина наскоро. Хвана треска, неочаквано за всички.

— Много съжалявам — каза Джем, като звучеше искрено.

— Бе ужасно, тъй като брат ми вече бе заминал месец по-рано за Англия. Дори ни изпрати подаръци — чай от „Фортнъм и Мейсън” и шоколади. После леля се разболя и почина, аз му писах няколко пъти, но писмата ми все се връщаха. Вече се бях отчаяла, когато пристигна билетът за немския параход за Саутхямптън, и бележка от Нат, в която пишеше, че ще ме посрещне на пристанището. Но сега дори не съм сигурна, че той е написал бележката... — Теса спря разказа си, а очите й започнаха да парят. — Съжалявам, че започнах да се жалвам. Едва ли те интересува всичко това.

— Какъв човек е брат ти?

Теса погледна към Джем изненадана. Другите бяха питали в какво се е забъркал, за да попадне в сегашната ситуация, дали тя знае къде го държат Сестрите на мрака, дали той имаше същата дарба като нея. Но никой не я бе попитал какъв човек е.

— Леля винаги казваше, че е мечтател. Винаги живееше в мечтите си. Не се интересуваше как стоят нещата в момента, а как ще бъдат когато има всичко, което иска. Когато имаме онова, което искаме ние — внезапно се поправи тя. — Обичаше да играе хазарт. Според мен не можеше да си представи, че ще загуби. Все пак си бе, както казах, мечтател.

— Понякога мечтите са опасно нещо.

— Не, не — поклати глава тя, — не го описвам както трябва. Той бе чудесен брат. Той...

Шарлот бе права — по-лесно е да преглътнеш сълзите си, ако намериш нещо, в което да втренчиш поглед. Загледа се в ръцете на Джем. Те бяха слаби и дълги, а на едната имаше същия знак, който носеше и Уил, отвореното око. Тя го посочи.

— Какво означава това?

Джем сякаш не забеляза, че тя смени темата.

— Знак. Искаш ли да ти го покажа? — той протегна ръката си към нея, с дланта надолу. — Това е Взорът. Прояснява Зрението и ни помага да различаваме долноземците.

Той обърна ръката си и повдигна ръкава. По бледата вътрешна страна на ръката имаше още знаци, чисто черни на фона на бялата му кожа. Те сякаш следваха вените му, като че кръвта му пулсираше и през Знаците.

— За бързина, нощно зрение, ангелска сила, бързо оздравяване — изброи ги той на висок глас. — Макар че имената им всъщност са по-сложни и не са английски.

— Болят ли?

— Боляха, когато ми ги поставиха. Вече не — той свали ръкава си и й се усмихна. — А сега какво? Да не би въпросите ти да се изчерпаха?

Имам още един.

— Защо не можеш да спиш?

Усети, че го е изненадала. Преди да проговори, по лицето му пробяга колебание. Но защо се колебае, зачуди се тя. Винаги можеше да я излъже или да избегне въпроса, както правеше Уил. Но Джем никога не би излъгал — почувства тя.

— Сънувам лоши неща.

— Аз пък сънувах твоята музика — каза тя.

— Аха — ухили се той — значи кошмар?

— Не. Беше чудесно. Най-хубавото нещо, което съм чувала, откакто пристигнах в този отвратителен град.

— Лондон не е отвратителен — възрази Джем, — просто трябва да го опознаеш. Някой ден може да се разходим из града. Ще ти покажа красивите му части. Местата, които обичам.

— Хвалиш чудесния ни град, а? — намеси се висок глас.

Теса се завъртя и видя Уил, подпрял се на рамката на вратата. Светлината от коридора осветяваше мократа му коса в златисто. Подгъвът на тъмното палто и черните ботуши, които носеше, бяха изкаляни, сякаш току-що се е върнал от разходка, а бузите му бяха зачервени. Както винаги, бе гологлав.

— Хубаво те гледаме тук, не мислиш ли, Джеймс? Съмнявам се, че към мен биха се отнасяли така добре в Шанхай. Я ми припомни, как наричахте британците там?