Арена 13

25.

Кого обичаш?

Лесно е да започнеш война.

Но някои войни нямат край.

Амабрамсъм: Книга на мъдростта на Джентай

Луната вече беше изгряла и бе почти пълна, макар че още беше скрита зад хълма, така че небето бе много тъмно, само с няколко студени и много далечни, разпръснати звезди.

През ума ми постоянно пробягваха образи. Отново и отново виждах как умиращият Кърн се обръща и поглежда нагоре към Тийна за последен път. При този ярък спомен от гърлото ми се изтръгна дълбоко ридание. Тайрън ми хвърли бърз поглед, но не каза нищо. Помъчих се да прогоня картината от главата си и да се съсредоточа върху света около мен.

Постепенно изровеният път между дървените жилища стана по-стръмен и конете започнаха да забавят ход. Знаех, че Тайрън предпочиташе конете пред воловете: като цяло те бяха по-бързи, но когато наклонът стана по-силен, те започнаха да опъват сбруята и по хълбоците им започна да се лее пот. Нямаше голямо съмнение, че воловете бяха по-подходящи за такава задача.

Когато излязохме от Гиндийн, жилищата станаха по-малобройни, а малкото, покрай които минавахме, изглеждаха изоставени и порутени. Тази нощ обаче по голия, тъмен склон нямаше и следа от пискюлести. Някъде отвъд следващото възвишение се издигаха онези тринайсет шпила, но ние отивахме към цитадела, чиито укрепления се простираха далеч отвъд сивите й каменни стени.

Чувствах се едновременно нервен и любопитен за онова, което лежеше напред. Исках да попитам Тайрън за Таласъма. Спираше ме само едно — странното споменаване за душата на Кърн. Заради това ме беше страх да разпитвам повече — сякаш отговорите можеха да разкрият един Тайрън, различен от онзи, когото уважавах и на когото се възхищавах: суеверен странник, когото почти не познавах.

Как можеше да откупиш душата на човек, чудех се.

Докато се изкачвахме, въздухът стана хладен и внезапно пред нас започна да се вихри гъста мъгла, чиито струйки се навиваха като змии с едничка определена цел: да образуват непробиваема бяла стена. Сякаш бяхме проникнали в ниски облаци — макар преди това да не бях видял дори помен от облаци, а в нощ през късното лято, когато въздухът още е топъл, плътната бяла пелена, която ни беше обгърнала без предупреждение, със сигурност не можеше да е от естествен произход.

После, така внезапно, както се беше спуснала, мъглата се озова под нас, като бяла яка, обгръщаща склона; над нея, целият пейзаж се къпеше в лунна светлина, а големите стени и тринайсетте извити шпила на цитаделата на Таласъма се надигаха като мрачен звяр пред нас.

Тайрън спря конете и с рязка заповед — „Донеси кесията!“ — скочи на земята.

Торбичката с парите, макар и просто завързана с връв, беше прикрепена към дълъг клуп от предпазна верига. Щом я откачих от каруцата, я преметнах около врата си. Беше тежка и с мъка настигах Тайрън, който тръгна с едри крачки по външния край на нещо, което скоро се оказа извита стена. Но ако не беше фактът, че беше от камък, а не от дърво, все едно обикаляхме външния край на Колелото.

На интервали покрай стената имаше многобройни тъмни отвори, големи колкото през тях да се провре човек. Всеки от тях се спускаше под стръмен ъгъл, а тревата около тях беше оплискана с кал, сякаш често се използваха от пискюлестите. В нощта, когато тримата джентайски воини ни се бяха притекли на помощ, бях видял някои от пискюлестите да се измъкват, плъзвайки се в тунели като тези. Подминахме големите порти, по които онези джентаи бяха блъскали, но без да хвърли дори бегъл поглед натам, Тайрън продължи по стената.

Най-после стигнахме до голям, извит, сводест вход. Никаква порта не препречваше пътя ни и Тайрън свърна вътре без колебание: прекоси малък настлан с каменни плочи вътрешен двор и влезе в тъмен тунел. Напред не проблясваше дори най-малка светлинка и ако не беше звукът от стъпките на Тайрън, трополящи по каменните плочи, щях да се върна.

Струваше ми се лудост дори изобщо да идваме в тази мрачна цитадела, но да влезем посред нощ, ми изглеждаше невероятно безразсъдно. После обаче си помислих за Кърн, причината, заради която бяхме дошли на това страховито място, и се опитах да прогоня собствените си страхове от ума си. Трябваше да имам вяра, че Тайрън знаеше какво прави и че от това ще излезе нещо добро.

Едно нещо вече беше сигурно отвъд всяко съмнение: Тайрън знаеше точно къде отива. Беше идвал в цитаделата на Таласъма преди.

Излязохме от тъмнината на тунела в голямо пространство, осветено от стотици потрепващи свещи. Някои бяха закрепени за стените, други — сложени в огромни железни свещници на пода. Въпреки светлината им, стените се издигаха толкова високо над нас, че таванът се губеше в полумрак. Както отляво, така и отдясно се издигаха редици от колони, зад които лежаха зловещи сенки, със смътните очертания на други колони отвъд тях.