Арена 13

— Кого обичаш, момче? — попита бавно.

Това беше странен въпрос. Не исках да отговарям, но знаех, че ако откажа, никога нямаше да изляза от това място жив. А знаех също и че зад тези стени дебнеха неща, по-ужасни от смъртта.

Опитах се да отговоря, но бях изпълнен с объркване. Вече нямах баща или майка, които да обичам. Таласъма носеше отговорност за смъртта им. Дейнън ми беше приятел, но по отношение на емоциите Куин беше тази, с която се бях чувствал най-близък, откакто пристигнах в града. Бях силно привлечен към нея, но чувствата ми не можеха да се опишат като любов. Във всеки случай тя беше имала чувства към Йон и откакто открих това, се бях опитал да се държа на разстояние от нея. И макар да смятах Тайрън за свой приятел и настойник, не го обичах така, както някога бях обичал баща си.

Така че можех да дам само един отговор.

— Не обичам никого — отвърнах.

За пръв път Таласъма се усмихна.

— Можеш да вземеш със себе си две души, Тайрън — каза той. — Но цената ще бъде удвоена, а цялата сума все още трябва да бъде платена, преди да настъпи новолунието.

Тайрън започна да бръщолеви думи на благодарност, но Таласъма го накара да замълчи с жест. Отново гледаше към мен.

— Ти се осмели да ме заплашиш, момче, и за това трябва да бъде платена цена. Трябва да бъдеш наказан. Един ден, в подходящия момент, ти ще се промениш — каза Таласъма. — Ще се научиш да изпитваш към другите онази емоция, която човекът нарича любов. Един по един, докато растеш, броят на онези, които обичаш, ще расте и дълбочината на тази обич също ще расте. Тогава, един по един, аз ще ти отнема онези, които обичаш. Късче по късче, ще ти отнема всичко, което ти е скъпо, докато останеш само ти. Едва тогава ще те убия. Едва тогава ще погълна душата ти.

Ръцете ми отново сякаш заживяха собствен живот: те посегнаха да извадят мечовете за втори път. Но Тайрън вече беше вдигнал дървената кутия и беше обвил другата си ръка около мен с желязна хватка: обръщаше ме и ме буташе насила по мраморния под към вратата в далечния край на залата.

Щом стигнахме до каруцата, Тайрън хвана поводите и подкара конете обратно надолу по хълма, докато аз седях до него, изгубил дар слово. Ужасът от състоянието на Кърн беше огромна тежест, която лежеше върху душата ми като оловен ковчег.

Но изпитанието още не беше приключило. Осъзнах, че Тайрън не поемаше по изровения път, който водеше обратно в града. Скоро се озовахме на горист склон, притиснат от двете страни от млади дървета. Тук Тайрън спря каруцата, хвана здраво кутията и скочи на тревата.

Последвах го, без да знам какво да очаквам. Намирахме се на малко сечище, а луната едва се виждаше между дърветата: бялата й светлина хвърляше призрачни сенки по тревата.

Взрях се в Тайрън, очаквайки да е бесен заради онова, което бях направил. Беше казал, че ми има доверие, но аз бях позволил на емоциите си да ме надвият. Отново го бях разочаровал. Той обаче изглеждаше тъжен и готов да заплаче.

Тайрън остави кутията на земята между нас и я отвори бързо. В сенките чертите на Кърн не се виждаха ясно, но забелязах как очите му се въртяха в орбитите си.

Гледах как Тайрън внимателно полага ръка върху челото на Кърн, така че пръстите му покриха очите, и промърморва бавно:

— Успокой се…

Проблесна острие и с два бързи удара Тайрън преряза фибрите под главата. Притисна клепачите, за да ги затвори, и въздъхна. После се качи отново в каруцата и се върна няколко мига по-късно с лопата.

Подаде ми я.

— Изкопай дълбока дупка — нареди.

Така че започнах. В един момент хвърлих поглед назад към него: той седеше с кръстосани крака пред кутията. Навсякъде около нас цареше пълна тишина — ако не се броеше звукът от плача на Тайрън.

По някое време се облегнах на лопатата и попитах дали дупката е достатъчно дълбока.

— Трябва ни по-дълбока, момче. Два пъти по-дълбока — отвърна той.

Когато беше готово, Тайрън сложи отворената кутия в дупката. Главата вече беше неподвижна. Изглеждаше, че целият живот милостиво я бе напуснал. После Тайрън отиде пак до каруцата и се върна няколко мига по-късно с метална кутия гъсто смазочно масло. Поля обилно съдържанието на дупката, а след това го запали.

Чу се свистене, избухна силен пламък и последва отвратителен мирис на горяща плът. Той заля дупката още два пъти. Още два пъти подпали пламъци, които се издигнаха в нощното небе.

— Не можем да поемаме никакви рискове — каза ми Тайрън. — Няма да повярваш на какво е способен Таласъма.

После, без повече обяснения, взе лопатата и започна да запълва дупката с пръст. Най-накрая поклати скръбно глава и добре отъпка с крака пръстта.

Върнахме се мълчаливо. Умът ми бе вцепенен.

26.

Достойнство

Нашият господар Цезар е в шатрата, където са разстлани картите. С очи, приковани върху нищото, с ръка под главата. Като дългокрака муха по потока. Умът му се движи по тишината.

Сборник с древни приказки и балади