Арена 13

Подът беше направен от мрамор, със сложни изображения на преплитащи се фантастични създания; представляваше сложна блещукаща мозайка, оформена от яркочервени, жълти и наситено пурпурни багри. Тайрън тръгна бързо напред и тогава видях, че в далечния край на стаята три стъпала водеха нагоре към издигнат подиум, на който стоеше огромен трон.

Когато се взрях в него, косъмчетата на тила ми започнаха да настръхват.

Тронът беше зает…

Отначало си помислих, че седналата фигура е великан, може би три или дори четири пъти по-едър от човек. Но когато приближихме, осъзнах, че беше просто илюзия, създадена от размера на залата и разположението на колоните.

Със сигурност беше много впечатляващо, без съмнение целящо да вдъхва страхопочитание във всеки, който се приближеше към трона. А докато прекосявахме залата, усетих, че ме наблюдават и от двете страни; чувство, което беше подсилено от смущаващи шепот и мърморене, толкова слаби, че бяха почти недоловими.

Погледнах бързо наляво и надясно, търсейки сред колоните, но нямаше и следа от никой друг, освен фигурата, седнала на трона.

Защо нямаше слуги? И наистина ли това бе Таласъма, моят враг, или беше просто някой пазител на преддверие, отвъд което се криеше нещо още по-могъщо, невиждано досега?

Въпросът ми моментално получи отговор, защото, за мое слисване, Тайрън внезапно се свлече първо на колене, а после по лице пред трона. Остана да лежи там дълго, докато аз се опитвах да се приспособя към онова, което виждах.

Можеше ли това наистина да е Тайрън, най-добрият учител по бойни умения в цял Гиндийн? Тайрън, който беше уважаван нашир и надлъж в града. Взрях се нагоре към трона, опитвайки се да разбера какво можеше да го е накарало да се държи по такъв начин. Именно тогава Таласъма бавно обърна глава в моята посока и очите му се приковаха върху моите.

Вече не носеше бронзовия шлем. Наистина ли това беше създанието, което току-що беше погубило Кърн на арената, запитах се.

Имаше тяло на човек, а дрехите му бяха тъмни и в тях нямаше нищо необичайно, но ръцете му бяха дълги като на лакс. Носеше жакет с дълги ръкави от хубава кожа и панталоните му бяха ушити от първокласен шивач, а на облегалката на трона му беше преметнато наметало с дълги ресни, всяка от които завършваше с черно мънисто. Именно оттам слугите му бяха получили името си.

После обаче забелязах ботушите му — ботуши, направени за битки на Арена 13, леки и здрави, пристегнати с връзки високо на глезена. Веднъж Тайрън ми беше казал, че преди десетина години в града било модно запалянковците да носят такива ботуши, подражавайки на бойците, които подкрепяли. Но нещата вече не стояха така; ако не се брояха Куин и някои участници в битки с тояги, сега само истинските бойци носеха такива ботуши извън арената.

Ботушите изглеждаха нови, но бяха осеяни с тъмни петънца. Потреперих, когато осъзнах, че това беше кръв от Арена 13.

Беше кръвта на Кърн.

Таласъма продължи да се взира в мен и коленете ми затрепериха. Отначало треперенето беше съвсем леко, но по някаква причина отстъпих една крачка назад и треперенето започна да се усилва, а краката ми да омекват все повече, докато вече заплашваха да се подгънат под мен. Още секунда и щях да падна; точно навреме обаче Таласъма насочи погледа си обратно към Тайрън, който се беше изправил на крака.

— Господарю — каза Тайрън, — дошъл съм да помоля за огромна услуга.

Таласъма кимна едва доловимо, сякаш в знак, че разрешава на Тайрън да продължи. Освободен от погледа му, успях да го разгледам още веднъж.

Главата му беше малко по-голяма от нормалното и без нито един косъм по нея. Нямаше дори помен от лицево окосмяване. Носът беше голям и закривен, така че той приличаше на някой от големите хищни орли, които се рееха над Южните планини през пролетта.

— Господарю, младежът, когото победи на арената тази вечер, беше съпругът на моята дъщеря — продължи Тайрън. — Би ли ми позволил да откупя останките му?

При думата „останки“ изстинах. Той говореше за Кърн, който напоследък беше толкова изпълнен с живот и надежда, толкова щастлив със съпругата и детето си, толкова горд със своите бързо развиващи се умения в Триг.

Настъпи дълга пауза, а после Таласъма проговори. Вместо да отговори на въпроса на Тайрън, самият той зададе такъв.

— По-голямата ти дъщеря добре ли е?

— Да, господарю — отвърна Тайрън. — Тя е в добро здраве. Но се боя, че онова, което се случи, ще унищожи разсъдъка й̀, освен ако ти не се покажеш милостив.

— Колко си донесъл? — попита Таласъма.

Тайрън се обърна и ми махна да изляза напред, така че изхлузих верижката от врата си и сложих кесията на мраморния под до него. Тайрън веднага коленичи пред нея, развърза връвта и измъкна шепа златни монети, оставяйки ги да паднат през пръстите му с донякъде драматичен жест, да се посипят в златен дъжд обратно в кесията.

— Това е само предварителна сума, господарю. Ще ти дам два пъти по толкова за останките на Кърн.

— Това ще включва ли душата му? — попита Таласъма.

Настъпи дълго мълчание. Най-сетне, с приковани в пода очи, Тайрън кимна едва доловимо.