Авемпарта

Напускането на горските дебри приличаше на излаз от дълбока пещера, мислеха си те, докато премигваха на първите преки слънчеви лъчи от няколко дни насам. На поляната имаше груб дървен кладенец. До него бе застанало дете, извело на паша стадо от осем свине. То бе на не повече от пет; носеше дълга тънка пръчка в ръка и учудено изражение на оцапотеното си личице. Ейдриън не можеше да се произнесе дали детето бе момче или момиче, тъй като то бе облечено само в мръсна и толкова окъсана ленена ризка, че дупките имаха правото да претендират за дизайнерска приумица.

- Пърл! - извика Тракия, докато се смъкваше от Мили толкова бързо, че конят пристъпи встрани. - Върнах се - отиде до детето, разроши сплъстената му косица.

Малкото - момиченце, предположи Ейдриън - не обърна особено внимание на Тракия и продължаваше да се взира в тях с ококорени очи.

Тракия протегна ръце и се завъртя:

- Това е Далгрен. Вкъщи.

Ейдриън слезе от коня и се огледа объркан. Намираха се на малко парче опасана до корен земя; с кладенец, съграден от зле пасващи си дъски, с капеща върху парапета дървена кофа. Два набраздени пътя пресичаха този, по който бяха дошли, за да оформят триъгълник с център бунара. Гората ги заобикаляше от всички страни. Гигантски дървета все още закриваха небето, с изключение на пролуката над поляната, през която Ейд-риън можеше да види бледосиньото следобедно небе.

Ейдриън загреба шепа вода, за да освежи потното си лице. Мили почти го изблъска настрана, докато жадно заравяше муцуна в кофата.

- Каква е тази камбана? - запита Ройс, докато на свой ред слизаше от Мишка и съпровождаше думите си с посочващ жест.

Ейдриън проследи ръката му и се изненада да види масивен бронзов чан с лост, увесен на клона на недалечен дъб. Предположи, че ако камбаната бе на земята, Ройс би могъл да стои изправен отдолу. Въже с възли по протежението му бе провиснало до нея.

- Бива си я - каза Ейдриън, докато се отправяше към камбаната. -Как звучи?

-Нея бий! - възкликна Тракия. Ейдриън вдигна вежди. - Използваме я само при спешен случай.

Той погледна отново камбаната и забеляза релефни изображения на Марибор и Новрон да опасват корпуса й.

- Изглежда малко екстравагантно за... - той огледа празната просека.

- Идеята бе на дякон Томас. „Едно село не е село без църква, а една църква не е църква без камбана“, все казваше. Всеки даде малко. Старият маркграф събра парите и ни я поръча. Камбаната бе завършена далеч преди да имаме време да построим църквата. Господин Макдърн я докара чак от Ерванон с воловете си. Когато се върна, нямаше къде да я поставим, а той имаше нужда от каруцата си. Тогава баща ми се сети да я окачим тук и да я използваме като сигнал за тревога до завършването на църквата. Това бе седмица преди началото на нападенията. По това време никой си нямаше и представа колко често ще я използваме - тя се взря в камбаната за миг и сетне добави: - мразя звука й.

Порив на вятъра зарови пръсти из листата, пътьом замятайки и кичур коса в лицето й.

- Там - тя посочи към пътя - живеят повечето от нас.

Ейдриън забеляза скрити в сенките постройки сред плитка падина, зад купища енчец и млечок. С дървен скелет, стени от плет и кал. Покривите бяха сламени, в ролята на прозорци се вживяваха дупки по стените. Повечето хижи бяха лишени от врати, компенсирайки с веещи се на вятъра завеси, при което се виждаха подовете от утъпкана пръст. До една къща забеляза зеленчукова градинка, някак съумяваща да получава слънчеви лъчи.

- Там отпред живеят Мей и Уент Дръндъл - каза Тракия. - По-скоро само Мей, защото Уент и момчетата. й бяха отнети неотдавна. Онази отляво, с градинката, е на Ботуикови. Преди наглеждах Тад и близнаците, но той вече е достатъчно голям, за да се грижи за тях. Те са ми като семейство. Лина и майка ми бяха много близки. Отзад се вижда покрива на Макдърнови. Господин Макдърн е селският ковач и стопанин на единствените волове. Отстъпва ги на всички, което го прави особено популярен през пролетта. В онази къща с люлката живеят Касуелови. Мария и Джеси са най-добрите ми приятели. Баща ми окачи люлката скоро след преместването ни тук. На нея прекарах някои от най-щастливите дни в живота си.

- А къде е твоята къща? - запита Ейдриън.

- Баща ми я построи надолу по хълма - тя посочи към отиваща на изток пътечка. - Беше най-добрата къща - най-добрата ферма, наистина - в селото. Всички така казваха. Сега почти нищо не е останало.

Пърл все така не ги изпускаше от очи, попивайки всяко тяхно движение.

- Здравей - приклекна Ейдриън с усмивка. - Казвам се Ейдриън, а това е моят приятел Ройс - Пърл го изгледа и отстъпи крачка назад, размахвайки пръчката пред себе си. - Май не си от най-разговорливите?

- Родителите й бяха убити по време на сеитба преди два месеца - каза им Тракия, докато гледаше детето със състрадателни очи. - Бе посред бял ден и като всички останали, те си мислеха, че е безопасно, но беше бурен ден. Облаците бяха помрачили небето... - Тракия замлъкна, сетне додаде: - Много хора умряха.

- Къде са всички? - попита Ройс.