Авемпарта

- Ще ми простиш, ако не приемам на доверие думите ти. Веднъж като премина, ще дръпна въжето три пъти в знак, че е безопасно да ме последвате. Вържете другия край и следвайте въжето. Ако от друга страна въжето подскача сякаш сте уловили марлин, бързо ме издърпайте обратно, за да мога лично да убия дребосъка.

Джуджето въздъхна.

Ройс смъкна наметалото си и докато Ейдриън държеше въжето, започна бавно да затъва - като че слизаше по стена. Скоро изчезна в тъмната вода. Ейдриън чувстваше как въжето равномерно се движи между пръстите му. До него бе застанал Магнус, който не показваше никакви следи от притеснение. Джуджето стоеше с вдигната към небето глава.

- Какво мислите, че прави тази нощ? - запита то.

- Аз бих предположил, че вечеря с рицари - отвърна Ейдриън. - Да се надяваме, че те ще му отвлекат вниманието.

Въжето потъваше все по-надълбоко, сетне спря. Ейдриън гледаше мястото, където линията влизаше във водата; оставяше малка бяла ивица, където прорязваше течението.

Дръп. Дръп. Дръп.

- Готово. Стигнал е - обяви Ейдриън. - Ти си следващият, човече.

Магнус го прониза с поглед:

- Аз съм джудже.

- Влизай в реката.

Магнус отиде до ръба. Стисна носа си и цопна гърбом във водата.

- Оставаме аз и ти - каза Ейдриън, докато завързваше своя край на въжето за леко наклонена към реката бреза. - Ти върви пръв, аз ще те следвам. Виж дали ще се справиш, при нужда ще те издърпам.

Магьосникът кимна и за пръв път от познанството им насам изглеждаше леко разколебан. Пое си три пъти дълбоко дъх, като издишаше бързо; на четвъртото вдишване задържа въздуха и скочи с краката напред. Ейдриън се гмурна веднага след него.

Водата бе студена - не ледена или срязваща дъха, но по-студена от очакваното. Шокът за миг свари Ейдриън неподготвен. Той заработи с крака, насочи глава надолу и заплува по протежение на въжето. Магнус бе прав относно течението. Водата бе неподвижна като езеро. Боецът отвори очи. Над него имаше слаб сиво-син блясък, но надолу цареше пълен мрак. Обзе го паника, когато осъзна, че не вижда Есрахаддон. Почти като в отговор точно под него изгря слабо сияние. Робата на магьосника излъчваше синьо-зелена светлина, докато нейният носител енергично работеше с крака и използваше чоканите си изненадващо добре.

Светлината от одеждите открои брега и отвеждащото надолу въже. Последното изчезваше в тъмна пещера. Ейдриън видя магьосника да се промушва в нея и побърза да го последва, тъй като дробовете му вече горяха. Веднъж озовал се вътре, той започна да се издига. Главите на двамата пробиха почти едновременно повърхността на тихото езерце в пещерата.

Ройс бе вързал своя край за една скала. До него имаше запален фенер. Пламъкът осветяваше дупката без затруднения. Тя представляваше естествена пещера, от която извеждаше тунел. Магнус стоеше настрана: или за да изучава стените, или за да стои по-надалеч от Ройс.

Когато Есрахаддон подаде глава, Ройс го извлече.

-Щеше да ти е по-лесно, ако беше свалил... - крадецът замлъкна, когато видя магьосническата роба. Тя бе суха.

Ейдриън излезе от езерцето, усещайки водата да се изтича на струйки от тялото му. Чуваше екота на капките из пещерата като буря, но Есрахаддон изглеждаше, сякаш изобщо не е влизал в реката. С изключение на косата и брадата, дори не се беше намокрил.

Ейдриън и Ройс си размениха погледи, но не казаха нищо.

Ройс взе фенера си.

- Идваш ли, дребен?

Джуджето изръмжа и изстисквайки брадата си с две ръце, каза:

- Осъзнаваш ли, приятелю, че джуджетата са по-стари и далеч по-.

- По-малко грачене, повече крачене - прекъсна го Ройс. - Ти водиш. И не съм ти приятел.

С потеглянето напред сякаш влязоха в друг свят. Стените бяха гладки и като излети, отвоювани от скалата под търпеливия воден напор. Гладката повърхност отразяваше и умножаваше светлината от фенера на Ройс, правейки извития интериор изненадващо светъл.

- Къде сме? - попита Ейдриън.

- Под брега, недалеч от мястото, където стояхме преди това - обясни му Магнус. - Тунелът тук се вие надолу.

- Невероятно - каза Ейдриън, оглеждайки се удивен от блестящите стени. - Сякаш сме във вътрешността на диамант.

Точно както джуджето бе предрекло, тунелът слизаше все по-надолу и по-надолу. Някъде по времето, когато главата на Ейдриън бе започнала да се върти от спираловидното пътуване и бе загубил ориентация, тунелът се изправи. Не след дълго можаха да чуят (и почувстват) гърменето на водопадите, предадено през вибриращите камъни. Тук през тавана и стените се процеждаше вода. Хилядолетието без поддръжка бе позволило образуването на кристални сталактити по тавана и нащърбени сталагмити по пода.

- Това е малко притеснително - отбеляза Ейдриън, докато започваха да нагазват в ставащата все по-дълбока вода.

- Ба! - промърмори Магнус, но не каза нищо повече.