Авемпарта

Легендата за Кайл говори, че преди векове странник посетил бедно селце на име Тур. Никой не знае къде се намира то, разбира се; и през вековете разположението му е било неколкократно променяно в отговор на различни твърдения, но най-разпространената легенда гласи, че се намира в Делгос, заради честите нападения от страна на Дакка и близостта в наименованията с пристанищния град Тур Дел Фур. Странникът наричал себе си Кайл и виждайки мъчителната съдба на отчаяните селяни, ги научил на изкуството да изковават оръжия, с които да се защитават. Творенията им били най-добрите в света, способни да разсичат желязо с лекота. Щитовете и броните им били леки и все пак по-здрави и от камък. Кога-то Кайл ги научил на това изкуство, селяните започнали да се защитават успешно. След като отблъснали набезите на хората от Дакка, легендата гласи, че се разнесъл гръм и от ясното небе едно перо паднало в ръцете на Кайл. Той се разплакал на подаръка и се сбогувал със селяните, които никога повече не го видели. През властването на различни императори, винаги се носели по една-две истории за Кайл, който вършел добри дела и получавал перото си. Легендата се откроявала, защото бедното село Тур сега било прочуто с оръжейното си майсторство.

- Никога не съм чувал за град с подобно име.

- В което не си единствен - каза Есрахаддон. - Така че експертите по митове поразширили историята си, както често се случва с тези нелепи приказки, когато се сблъскат с реалността. Предполага се, че селото било залято с поръчки. Обитателите му не искали да правят оръжие за всеки, така че изработвали малко количество; и то само за онези, които имали нужда от него в името на добро и справедливо дело. Но могъщи рицари решили да присвоят тайната на божественото изкуство и се приготвили да завземат селото. Ала в определения за битката ден, армиите им не намерили нищо: всички сгради и обитатели били изчезнали безследно. На земята имало само бяло перо, което не принадлежало на някоя от известните им птици.

- Удобно - каза Ейдриън.

- Именно - отвърна чародеят. - Една мистерия прикрита с друга, но никога истински доказателства. Това обаче не пречи на хората да вярват.

- За твое сведение - заговори Магнус, - Тур Дел Фур някога е бил джуджешки град и на моя език означава „селото на Тур“, а сред хората ми има легенди, че някога е било източник на великолепни занаятчии, познаващи из най-малки тънкости металообработката и изковаващи отлични мечове. Всяко джудже в Елан би дало брадата си в замяна на тайните на Тур или дори за шанса да изучава такова острие.

- И ти смяташ, че Алвърстоун е острие от Тур? - запита Ейдриън.

- Как го нарече? - запита Магнус, спирайки за кратко своите кръгли очички върху му.

- Алвърстоун. Така Ройс нарича кинжала си.

- Не го окуражавай - каза Ройс, който не откъсваше очи от кулата.

- Откъде си взел този Алвърстоун? - попита джуджето, снижавайки

глас.

- Подарък от приятел - отвърна вместо партньора си Ейдриън. - Нали?

- Кой? И откъде го е взел приятелят? - настояваше джуджето.

- Не сте забравили, че мога да ви чуя, нали? - каза им Ройс, сетне, виждайки нещо, той посочи към Авемпарта. - Гледайте.

Всички се вгледаха в потъмняващите очертания на кулата. Сега слънцето бе залязло и нощта се спускаше отгоре им. Като огледала, реката и цитаделата улавяха звездната светлина и блясъка на луната. Мъглата от водопадите приличаше на бяла пара, виеща се около основите. Близо до върха, тъмна форма разпери криле и отлетя по реката. Закръжа над водопадите, улавяйки въздушни течения и вдигайки се все по-високо, с плясък на масивните криле звярът полетя над дърветата към Далгрен.

- Това е леговището му? - запита боецът невярващо. - Живее в кулата?

- Удобно, нали - отбеляза Ройс. - Звярът обитава същото място, къ-дето е и гибелоносното за него оръжие.

- Удобно за кого?

- Това ни остава да разберем - каза Есрахаддон.

Ройс се обърна към джуджето:

- Добре, малки ми зидарю, ще се отправяме ли към тунела? Някъде в реката е, нали? Някъде под водата?

Магнус го погледна изненадано.

- Само налучквам, но съдейки по изражението на лицето ти, очевидно съм прав. Това е единственото място, където не съм търсил. Сега, в замяна на живота си, ти ще ни покажеш къде точно.

* * *

Ариста стоеше в компанията на Пикърингови на южната крепостна стена, наблюдавайки залеза отвъд портата. Стената предоставяше гледка както към двора, така и към ширналите се отдолу хълмове, като същевременно ги предпазваше от суматохата долу. Рицари оживено шареха, подготвяйки брони; стрелци опъваха тетиви, украсени в пищни покривала коне неспокойно пристъпваха, а свещеници молеха Новрон за мъдрост. Съревнованието бе на път да започне. Селото отвъд стената си оставаше потънало в тишина. Не се виждаше никаква светлина, нищо не помръдваше.

Нов спор се разрази близо до портата, където висеше списъкът с претендентите. Ариста видя няколко мъже да се дуелират сред облаци прах.