Аз, Клавдий

— На всяка цена, Тиберий, но при условие, че ще го прочетеш на глас. — Той дал знак на слугите да излязат. — Хайде, да не губим време. Какви са най-новите му победи? Нямам търпение да чуя. Писмата му са винаги добре написани и интересни, по-интересни са от твоите, драги мой, прощавай за сравнението.

Тиберий прочел първите няколко думи, а после силно почервенял. Опитвал се да прескочи опасните части, но видял, че цялото писмо е пропито от опасност, с изключение на края, където баща ми се оплаквал от замайване поради някаква рана в главата и разказвал за трудния си поход до Елба. Странни прокоби се появили напоследък, пишел той. Невиждано количество падащи звезди, нощ подир нощ; звуци като вайкане на жени-оплаквачки долитали от гората; и две божествени момчета на бели коне в гръцки, а не в германски одежди внезапно преминали през лагера на разсъмване. И най-сетне една германка с ръст, по-голям от естествения, се появила пред вратата на палатката му и като проговорила на гръцки, казала му да не продължава напред, защото самата съдба му заповядвала да спре. И тъй, Тиберий попрочитал по думичка оттук-оттам, заеквала обяснявал, че почеркът е нечетлив, подхващал отново, заеквал пак и най-сетне помолил да му позволят да не чете.

— Но какво значи туй? — запитал Август. — Нима само това можа да разбереш?

Тиберий се окопитил.

— Да си призная, господарю, разбрах всичко, но писмото не заслужава да се чете. Очевидно когато го е писал, брат ми не е бил много добре.

Август се разтревожил.

— Не е сериозно болен, надявам се?

Баба ми Ливия обаче, преструвайки се, че уж майчините й чувства са я накарали да забрави приличието — макар естествено веднага да е усетила, че в писмото има нещо, което Тиберий се страхувал да прочете, защото се отнасяло или за Август, или за нея — го издърпала из ръцете му. Прочела го от начало до край, смръщила се сурово и го подала на Август с думите:

— Това е въпрос, който засяга само тебе. Не ми е работа да наказвам сина си, та бил той и чудовище — това ще трябва да го сториш ти като негов настойник и като държавен глава.

Август се разтревожил, зачудил се какво ли е станало. Прочел писмото, но то като че ли го раздразнило по-скоро като причина с за разгневяването на баба ми, отколкото като нещо, писано срещу него самия. Да, с изключение на грозната думичка „заставят“, той тайно одобрявал чувствата, изложени в писмото, макар обидите към баба ми да обиждали и него, в смисъл че бил принуждаван от нея да постъпва мимо волята си. Сенаторите наистина ставали безсрамно раболепни в държането си към него, към семейството му и към неговите приближени. Той се дразнел от положението не по-малко от баща ми и наистина отдавна, още преди поражението и смъртта на Марк Антоний, публично бил обещал да се оттегли, щом разчисти обществените си врагове; оттогава насам неведнъж намеквал в речите си за оня щастлив ден, когато задачата му ще бъде изпълнена докрай. А сега вече бил изморен от нескончаемите държавни дела и несекващите почести: копнеел за почивка и анонимност. Но баба ми не му позволявала да се оттегли: тя неспирно повтаряла, че и половината от работата му дори още не била свършена и че едно преждевременно оттегляне щяло да предизвика граждански размирици. Да, съгласна била, че се трудел неспирно, но нима и тя не се блъскала повече от него, и то без обществено признание? Нека не бъдел наивен: напуснел ли престола, превърнел ли се в обикновен гражданин, току-виж, ще го обвинят в държавна измяна и ще го пратят в изгнание, ако ли не и нещо по-лошо от това; а да не забравя и тайната омраза, която питаели към него близките на избитите или обидените от Август. Като обикновен гражданин, той трябвало да се откаже от своите телохранители и от своите армии. Да запазел поста си още десет години, а дотогава твърде възможно било нещата да са се променили за добро. И тъй, той непрестанно скланял и продължавал да управлява. Приемал монархическите си привилегии на малки части. Гласували му ги по за пет или десет години наведнъж, но обикновено по за десет.

Баба ми впила поглед в Август, когато прочел докрай злощастното писмо.

— Е? — запитала тя.

— Съгласен съм с Тиберий — отвърнал Август благо. — Младият човек трябва да е болен. До това води преумората. Спомни си последния параграф, там, където споменава за раната в главата и за онези свои видения — ето, това тук го потвърждава. Трябва му почивка. Природната доброта на душата му се е притъпила от вълненията на войната. Тези германски гори не са място за човек с разстроен дух, нали, Тиберий? Воят на вълците влияе най-зле на болните нерви; вайкането на оплаквачките, за което споменава, не ще е било друго освен вълчи вой. Не е ли най-добре да го повикаме вече тук, след като тъй раздруса германците, че вечно ще има да го помнят? Драго ще ми е да го видя отново сред нас, в Рим. Да, да — непременно трябва да го върнем. И ти ще се зарадваш, мила Ливия, ако момчето ти си дойде при теб, нали?

Баба ми не отговорила направо. Попитала все още смръщено:

— А ти, Тиберий?