Аз, Клавдий

В Рим живеехме в голямата къща, която някога принадлежала на дядо ми и която той оставил със завещание на баба. Беше на хълма Палатин, близо до двореца на Август и до храма на Аполон, построен от Август, където беше и библиотеката. Хълмът Палатин гледаше към пазарния площад. Под най-стръмната част на скалата се намираше храмът на боговете близнаци — Кастор и Полукс. (Става дума за стария храм, издигнат от греди и пръст, а шестнайсет години по-късно Тиберий построи на негово място, със свои средства, величествена мраморна постройка, изрисувана отвътре и позлатена пищно като будоара на патрицианка. Знам, че баба Ливия го накара, за да се хареса на Август. Защото Тиберий не беше религиозен и бе много стиснат.) На хълма беше много по-здравословно, отколкото долу в падината край реката; повечето от къщите край нас бяха на сенатори. Бях много болнаво дете — „същинско бойно поле на болестите“, така казваха лекарите — и ако съм оцелял, то е сигурно защото болестите не са могли да се споразумеят на коя да се падне честта да ме отнесе. Преди всичко родил съм се недоносче, на седем месеца, млякото на кърмачката не ми подхождало, тъй че кожата ми се изринала с отвратителни пъпки, после ме пипна маларията, сетне пък дребната шарка, от която пооглушах с едното ухо, подир туй червен вятър, че и колит и най-накрая детският паралич, който така скъси лявата ми нога, че завинаги останах куц. И поради всички тези най-различни болести през целия си живот бях толкова слаб в краката, че не ме биваше нито да тичам, нито пък да вървя на дълъг път и повечето от пътешествията си извършвах в носилка. Освен това имам си и оная отвратителна болка, която усещам под лъжичката след ядене. Толкова силно ме боли, че на два-три пъти, ако приятелите не ме бяха спрели, щях да забия готварския нож (към който се хвърлих като обезумял) в мястото на болката. Чувал съм да казват, че тази болка, която наричат невярно „сърцебол“, била по-силна от всякаква друга освен от възпалението на простатната жлеза. Е, все пак благодаря, че не съм страдал поне от простата.

Всеки ще си каже, че майка ми Антония — красива благородничка, възпитана във всички добродетели от майка си Октавия и единствената любов в живота на баща ми — се е отнасяла нежно с мене, най-малкото й дете, и че дори съм бил неин любимец от състрадание към моето злощастие. Напротив. За мен тя правеше всичко, което би могло да се очаква като задължение, но нищо повече. Не ме обичаше. Не, тя дълбоко се отвращаваше от мене, и то не само защото бях болнав, а и защото ме носила трудно, а сетне имала такова тежко раждане, че едва оцеляла и не могла да се съвземе години след това. Преждевременното ми раждане се дължало на уплахата, която преживяла на пиршеството, уредено в чест на Август, когато посетил баща ми в Лион за освещаването на „Олтара на Рим и Август“: баща ми бил управител на трите френски провинции, а главната му квартира била в Лион. Някакъв луд сицилийски роб, който прислужвал на пиршеството, внезапно измъкнал кама и я размахал зад главата на баща ми. Единствена мама видяла това. Тя уловила погледа на роба и съумяла да се овладее дотолкова, че му се усмихнала и неодобрително поклатила глава, давайки му знак да прибере камата. Докато той се колебаел, други двама прислужници проследили погледа й и успели да го надвият и обезоръжат. Тогава тя припаднала и болките й започнали. Твърде е възможно това да е причината, гдето винаги съм изпитвал ужас от убийство; защото казват, че едно стряскане преди раждането може да се унаследи. Но, разбира се, няма основание да се говори за подобно нещо. Защото колцина от императорското семейство са умрели от естествена смърт?

Бях любвеобилно дете и отношението на мама ми е донесло много страдания. Чувал съм от сестра си Ливила, хубаво, но жестоко, суетно и амбициозно момиче — с две думи, типична представителка на Клавдиите от лошия тип, — че мама ме наричала „прокоба в човешки образ“ и казвала, че при раждането ми е трябвало да се посъветват със сибилинските книги. И още, че природата ме била започнала, но не ме довършила — захвърлила ме с отвращение като безнадеждно начало. И още, че древните римляни били по-мъдри и по-благородни от нас; изоставяли всички хилави бебета на някой гол хълм, за доброто на расата. Може да са били измишльотини на Ливила, породени от по-невинни забележки — защото седмачетата са отблъскващи наистина, — но знам, че веднаж, когато мама се ядоса, като й разказваха за някакъв сенатор, който направил глупаво предложение в Сената, тя извикала:

— Този човек би трябвало да се отстрани! Той е глупав като магаре — какво говоря? Та магаретата са мъдреци в сравнение с него — той е глупав като… глупав като… но да, той е глупав като сина ми Клавдий!