Аз преди теб

- Е, и аз не съм си представяла, че ще правя точно

в петък следобед.

- Наистина си нервна, а? Усещах как ме изучава.

- О, я стига, Кларк! Аз съм този, чиито гениталии cе пържат на горещия въздух.

Не отговорих. Чувах гласа му през шума на сешоара.

- Хайде, какво толкова може да се случи - да свърша в инвалидна количка?

Може да прозвучи глупаво, но думите му ме разсмяха. Това беше най-добрият начин на Уил да се опита да ме успокои.

Колата отвън изглеждаше съвсем нормално, но когато задната врата се отвори, от нея се спусна една рампа и опря в земята. Под зоркото око на Нейтън нагласих инвалидната количка (имаше специална количка за пътуване)по средата на рампата, проверих устройството и го програми-pax да вкара Уил бавно в колата. Нейтън седна на съсед-ното пасажерско място, закопча го с колана и обезопаси колелата. Освободих ръчната спирачка, като се опитвах да овладея треперенето на ръцете си, и подкарах бавно по алеята към болницата.

Извън дома си Уил изглеждаше още по-уязвим.Навън бе студено и с Нейтън го бяхме увили в шала и дебелото му палто, но той пак се умълча - седеше със стисната че-люст, някак смален от голямото пространство наоколо. Всеки път, щом погледнех в огледалото за обратно вижда-не (което правех често, независимо от присъствието на Нейтън, понеже изпитвах ужас, че спирачките на количка-та може да откажат), той гледаше през прозореца с непро-ницаемо изражение. Дори когато спирах ненадейно или

натисках рязко спирачките няколко пъти, той само примигваше леко и чакаше да се успокоя.

Докато стигнем до болницата, по челото ми изби ситна пот. Три пъти обиколих паркинга, понеже се боях да вляза на заден ход в тесните свободни пространства, и накрая усетих, че двамата мъже започват да губят търпение. Най-сетне рампата беше спусната и Нейтън помогна на Уил да слезе с количката на асфалта.

- Справи се чудесно - рече Нейтън и ме потупа по гърба, докато излизаше от колата, но ми беше трудно да повярвам.

Има неща, които едва ли би забелязал, ако не придружаваш човек в инвалидна количка. Едното е какъв боклук са повечето тротоари — или са осеяни със зле закърпени дупки, или са просто неравни. Докато вървях бавно до Уил, който сам караше количката си, забелязвах как всяка неравна плоча го кара да подскача и му причинява болка и колко често му се налага да заобикаля внимателно някое потенциално препятствие. Нейтън се преструваше, че не забелязва, но виждах, че и той е нащрек. Уил просто изглеждаше мрачен и решителен.

Другото, което открих, е, че повечето от шофьорите са адски несъобразителни. Паркират до местата за слизане от тротоара или толкова близко един до друг, че е невъзможно инвалидна количка да мине между тях. Бях шокирана и на няколко пъти дори се изкуших да пъхна бележка с грубо предупреждение под чистачките на предното стъкло, но Нейтън и Уил, изглежда, бяха свикнали. Нейтън посочи подходящо място за пресичане и като застанахме от двете страни на Уил, най-после пресякохме.

Уил не беше казал и дума, откакто бяхме напуснали къщата.

Самата болница бе лъскава сграда с много крила. Безупречната приемна приличаше повече на фоайето на модерен хотел - явен знак, че тук се обслужваха богати пациенти. Стоях отстрани, докато Уил съобщаваше на рецепционист-ката името си, после заедно с Нейтън го последвахме по

един дълъг коридор. Нейтън носеше огромна раница, съ-държаща всичко, от което Уил би могъл да се нуждае по време на краткия си преглед - от високите чаши до резерв-ни дрехи. Напълнил я беше пред мен сутринта, вземайки предвид всички възможни инциденти. „Добре че не се налага да го правим по-често” - каза, след като забеляза ужасеното ми изражение.

Не влязох с Уил при лекаря. Двамата с Нейтън седнах-ме на удобните столове пред лекарския кабинет. Липсваше характерната болнична миризма, във вазата на прозореца имаше свежи цветя. И не някакви обикновени цветя. Огромни екзотични цветове, чието име не знаех, подредени с небрежна артистичност.

- Какво правят вътре? - попитах, след като бяхме чакали половин час.

Нейтън вдигна очи от книгата си.

- Просто го преглеждат, правят го на всеки шест месеца.

- Защо, да видят дали не се подобрява? Нейтън остави книгата си.

- Той не се подобрява. Говорим за увреждане на гръбначния мозък.

- Но нали му правиш физиотерапия и разни други неща.

- За да поддържам физическата му форма, доколкото е възможно - да не атрофират мускулите му и да не се де-минерализират костите.

Когато заговори отново, гласът му беше по-мек, ся мислеше, че ме е разочаровал:

- Той няма да проходи отново, Луиза. Това се случва само в холивудските филми. Просто се опитваме да нама-лим болките му и да съхраним двигателните му възмож-

ности.

- Той съгласява ли се да му правиш физиотерапия?

Защото на мен вечно ми противоречи.

Нейтън сбърчи нос.

- Съгласява се, но с нежелание. В начало дойдох, беше доста обнадежден. Стараеше се

много на рехабилитацията, но когато измина година без подобрение, реши, че не бива да вярва в чудеса. - А ти как мислиш, трябва ли да вярва? Нейтън се загледа в пода.