Аз преди теб

Ала в ден като днешния, когато Уил бе прикован към леглото, а светът навън сякаш бе замрял, виждах, че дви-жението от единия край на пристройката до другия ми носи особено успокоение. Докато обирах праха и лъсках с по-лиращия препарат, носех радиото си от стая в стая и го пусках тихо, за да не безпокоя Уил. От време на време надзъртах през вратата, колкото да се уверя, че диша и чак когато стана един часът, а той още не се бе събудил, започ-нах малко да се тревожа.

Излязох да напълня кошницата с цепеници и видях, че има поне една педя сняг. Приготвих прясна напитка за Уил и почуках. Втория път почуках силно.

- Да? - Гласът му беше дрезгав, сякаш го бях събудила.

- Аз съм. - Когато не отговори, казах: - Луиза. Може ли да вляза?

- Спокойно, няма опасност да ти се нахвърля.

В стаята беше сумрачно, завесите още не бяха дръпнат Влязох и изчаках очите ми да свикнат със здрачевината Уил лежеше на една страна, ръката му бе свита под него, сякаш да се подпре, както беше и предния път, когато погледнах. Понякога бе лесно да забравиш, че той не може да се обърне сам. Косата му стърчеше от едната страна, завит беше добре с юргана. Миризмата на топъл немит мъжкар изпълваше стаята-не неприятна, но малко стряскаща,като началото на работен ден.

- Имаш ли нужда от нещо? Искаш ли си напитката.

- Искам да си сменя позата.

Оставих чашата на един скрин и приближих до леглото.

- Какво… какво искаш да направя?

Той преглътна внимателно, сякаш го болеше.

- Повдигни ме и ме обърни, после вдигни горната част на леглото. Тук… - Кимна ми да приближа. - Пъхни ръце под моите, сключи ги на гърба ми и се опитай да ме пов-дигнеш. Подпри се на леглото, така няма да си напрягаш

гърба.

Не можех да се преструвам, че не ми е неловко.Посег-нах към него, миризмата му изпълни ноздрите ми, топлата

кожа докосна моята. Не бих могла да бъда по-близо, освен ако не започнех да му гриза ухото. Тази мисъл ме смути и ми беше трудно да се овладея.

- Какво?

- Нищо. - Поех си дъх, сключих ръце и се наместих така, че да го хвана удобно. Беше по-широкоплещест, отколкото очаквах, и сякаш по-тежък. После, след като преброих до три, го повдигнах.

- Исусе! - простена той в рамото ми.

- Какво? - Насмалко да го изпусна.

- Ръцете ти са ледени.

- Е, ако си беше направил труда да станеш от леглото, щеше да знаеш, че навън вали сняг.

Казах го с шеговит тон, но изведнъж осъзнах, че кожата му под тениската е гореща - осезаема топлина и сякаш идваше някъде дълбоко отвътре. Той простена леко, докато го нагласях върху възглавницата, затова се опитах да действам по-бавно и внимателно. Посочи ми дистанционното, което щеше да изправи главата и раменете му.

- Но не прекалено - промърмори той. - Завива ми се свят.

Включих нощната лампа въпреки протеста му, за да видя лицето му.

- Уил… как си? - Трябваше да го повторя, преди да ми отговори:

- Не е най-добрият ми ден.

- Искаш ли болкоуспокоителни? - Да… от силните.

- Може би няколко парацетамола? Той се облегна на хладната възглавница с въздишка. Дадох му високата чаша и го гледах как преглъща. - Благодаря - каза и изведнъж се почувствах неловко. Затвори очи и известно време просто стоях на вратата и го наблюдавах, гърдите му под тениската се издигаха и спускаха, устата му беше леко отворена.Дишането му бе плитко и може би малко по-затруднено от обикновено. Но

никога не го бях виждала извън количката и не знаех дали

не се дължи на това, че е легнал. — Върви - промърмори той.

Оставих го сам.

Четях си списанието и вдигах глава само колкото да видя как снегът се трупа все повече около къщата и пълзи в пухкава маса към перваза на прозореца. Мама ми изпра-ти съобщение на мобилния в 12,30 ч., за да ми каже, че татко не можел да изкара колата на пътя. „Не си тръгвай без първо да ни позвъниш” - нареди ми тя. Зачудих се какво възнамерява да прави - да изпрати татко с шейна и някой санбернар?

Изслушах новините по местното радио: задръстванията по магистралата, спирането на влаковете и временното затваряне на училищата, предизвикани от неочакваната снежна буря. Отидох пак в стаята на Уил и отново го погледнах. Цветът му не ми хареса. Беше блед, върху бузите му бяха избили червени петна.

- Уил? - прошепнах. Той не помръдна.

- Уил?

Усетих лек пристъп на паника. Произнесох името му два пъти на висок глас. Нямаше отговор. Накрая се наведох над него. Лицето му бе застинало, гърдите му не помръд-ваха. Дъхът му. Трябваше да проверя дъха му. Приближих лице до неговото и когато не улових дъх, протегнах ръка и го докоснах нежно по челото.

Уил трепна и отвори рязко очи, само на сантиметри от

моите.

- Извинявай. - Отскочих назад. Той примигна и огледа стаята, сякаш е бил някъде мно-

го далеч. - Лу е - обясних, не бях сигурна дали ме е На лицето му се изписа леко раздразнение.

- Знам.

- Искаш ли супа?

- Не. Благодаря ти. - Той затвори очи. - Още обезболяващи?

Върху скулите му бе избила фина пот. Протегнах ръка, юрганът му беше доста топъл и влажнееше. Притесних се. - Трябва ли да направя нещо? В случай че Нейтън не

успее да дойде?

- Не… Добре съм - промърмори той и отново затвори

очи.