Аз преди теб

- Е, как е? - попитах, докато мама развеждаше Томас в градината и му показваше жабите в миниатюрното езерце. Татко гледаше футбол с дядо и възклицаваше разочаровано при всяка пропусната (според него) възможност.

- Страхотно! Много добре! Е, трудно ми е да се грижа сама за Томас, а и му трябваше време да свикне с детската градина. - Тя се наведе напред. - Само не ме издавай на мама. Казах й, че е добре.

- Но ти харесва в университета? Трина се усмихна широко.

- Страхотно е, Лу! Не мога да ти опиша колко е хубаво, че отново използвам мозъка си. Сякаш голяма част от мен

е липсвала с векове и сега отново съм си цялата. Глупаво ли се изразих?

Поклатих глава. Всъщност се радвах за нея. Исках да й кажа за библиотеката и за компютрите и какво бях направа за Уил. Но си помислих, че може би сега е нейният момент. Седяхме на сгъваемите столове под прокъсания

сенник и пиехме чай. Забелязах, че всичките й пръсти имат здрав цвят.

- Липсваш й - отбелязах аз. - Отсега нататък ще си идваме почти всеки уикенд.

Просто имах нужда…Не беше само защото исках Томас да свикне,Лу. Трябваше ми време да се откъсна от всичко.

Трябваше ми време да се почувствам друг човек. И наистина изглеждаше различно. Беше странно. Само няколко седмици отсъствие - и сякаш човекът вече не ти е толкова близък. Усещах, че сестра ми е на път да се пре-

върне в някаква друга личност. Не знам защо, но се по-чувствах, сякаш се канеше да ме изостави. - Мама ми каза, че твоят тип е идвал на вечеря

- Не е моят тип. Името му е Уил.

- Съжалявам. Уил. Значи, следвате списъка и нещата вървят добре?

- Горе-долу. Някои излизания са добри, други недотам. - Разказах й за провала с конните надбягвания и неочаква-ния триумф с концерта на цигуларя. Разказах й за пикни-ците ни и тя се смя от сърце, когато й описах вечерята по случай рождения ми ден.

- Мислиш ли… - Виждах, че търси най-добрия начин да го каже. - Мислиш ли, че ще спечелиш?

Сякаш беше някакво състезание.

Отчупих едно клонче от орловите нокти и започнах да

късам листенцата му.

- Не знам. Може би трябва да организирам нещо по-голямо. - Предадох й какво ми беше казала госпожа Трей-нър за ходенето в чужбина.

- Не мога да повярвам, че си отишла на концерта на

този цигулар! Точно ти!

- Хареса ми.

Тя вдигна вежди.

- Не. Наистина. Беше доста… емоционално. Трина ме изгледа внимателно.

- Мама казва, че бил много мил.

- Наистина е мил.

- И хубавец.

- Увреждането на гръбначния стълб не означава, че се превръщаш в Квазимодо. - Само не казвай, че е трагична загуба, помолих се мълчаливо.

Но сестра ми явно беше по-тактична, отколкото си мис-

лех.

- Както и да е. Тя определено е била изненадана.Явно

е очаквала да види Квазимодо.

- Там е проблемът, Трин - казах и изсипах остатъка от чая си в цветната леха. - Всички са такива.

Тази вечер мама бе много весела на вечеря. Приготвила беше лазаня - любимото ястие на Трина, а на Томас бе разрешено да си легне по-късно. Хапвахме и разговаряхме, смеехме се и обсъждахме футболния сезон, моята работа, състудентите на Трина. Мама сигурно сто пъти попита сестра ми наистина ли се справя сама и дали не се нуждае от нещо за Томас - сякаш имаха нещо заделено, което можеха да й дадат. Добре че бях предупредила Трина колко зле са с парите. Тя отказа любезно и убедително. Едва след това се сетих, че е трябвало да попитам дали е истина.

Тази вечер се събудих посреднощ от нечий плач. Беше Томас, в бившата ми стаичка. Чувах как Трина се опитва да го успокои и да го приспи, звука от включване и изключване на осветлението, повторното оправяне на легло. Лежах в тъмното, гледах как светлината на натриевата лампа се процежда през щорите върху прясно боядисания таван и чаках шумът да спре. Но в два същото леко хленчене започна отново. Този път чух мама да прекосява тихо коридора и приглушен разговор след това. Накрая Томас се укроти.

В четири се събудих от скърцането на вратата - някой я беше отворил. Примигнах сънливо и светнах лампата. Томас стоеше на вратата. Пижамата му беше голяма и се влачеше по земята, одеялцето му се бе смъкнало наполо-вина от гърба. Не виждах лицето му, но стоеше неуверено, сякаш не знаеше какво да направи. - Влез Томас - прошепнах. Докато пристъпваше към мен, видях, че не се е разсънил напълно. Стъпките му бяха колебливи, палецът му бе пъхнат в устата, ръката му стис-каше скъпоценното одеялце. Вдигнах олекотения юрган и

той се покатери на леглото до мен, зарови рошавата си глава в съседната възглавница и се сви в ембрионална поза.

Завих го с юргана и останах да лежа и да го гледам, удив-лявайки се на лекотата, с която заспа тутакси. - Лека нощ, миличко - прошепнах и го целунах по челото. Една пълна ръчичка се протегна и се вкопчи в тениската ми, сякаш да се увери, че няма да се преместя.

- Кое е наи-доброто място, на което си бил? Седяхме под навеса и чакахме внезапно рукналия дъжд