Аз преди теб

жителен. - Как мога да те ревнувам от някакъв инвалид? Тази вечер Патрик ме люби. Може би „люби” е малко преувеличено.Правихме секс, истински маратон, в който той, изглежда, бе решен да ми покаже колко е атлетичен, силен и енергичен.Продължи с часове. Ако можеше да ме провеси от полилея, сигурно щеше да го направи. Хубаво

бе да се чувствам толкова желана, да съм център на вни-манието след месеци разредени срещи. Но част от мен бе резервирана по време на цялото изпълнение. Подозирах,

*Персонаж от пиесата “Пигмалион” на Бърнард Шоу. - Б. р.

че не е заради мен. Доста бързо се бях досетила.Дължах това малко шоу на Уил.

- Как беше, а? - уви се той около мен и ме целуна по челото. Кожата ми лепнеше от пот.

- Страхотно — уверих го.

- Обичам те, мила.

Претърколи се доволно, вдигна ръка над главата си и след минута вече спеше.

Не успях да заспя, станах от леглото и слязох на долния етаж при моята чанта. Потърсих книгата с разкази на Фла-нъри 0’Конър. Докато я измъквах, отвътре изпадна един плик.

Погледнах го изненадано - картичката от Уил. Не бях отворила плика на масата. В средата му напипах необичайна подутина. Измъкнах внимателно картичката и я отворих. Вътре имаше десет чисто новички банкноти от петдесет лири. Преброих ги два пъти - не можех да повярвам на очите си. Вътре пишеше:

“Бонус за рождения ден. Не вдигай врява. Полага ти се

по закон. У.”

Четиринадесета глава

Май беше особен месец. Вестниците и телевизията бяха пълни със заглавия за така нареченото „право да умрещ”. Жена, страдаща от дегенеративно заболяване, бе поискала от закона да защити съпруга й, ако я придружи до “Дигна-тас”, когато страданието й стане непоносимо.Млад фут- болист се беше самоубил, след като бе убедил родителите си да го заведат там. Замесена беше и полицията.Щеше има дебати в Камарата на лордовете.

Да пътува.

Междувременно увеличихме излизанията му.Постепенно растяха и разстоянията, на които бе готов да пътува.

Ходихме в местния театър да гледаме изпълнение на танца

Морис” (Уил едва се бе сдържал да не прихне при вида на звънчетата и носните кърпички на играчите, като от усилието леко бе почервенял), една вечер бяхме отишли на концерт на открито в близко имение (повече по негова-та част) и веднъж в мултиплекса, където - поради пропуск от моя страна - изгледахме филм за момиче с неизлечима болест.

Знаех, че той също е видял статиите. Беше започнал да използва компютъра, откакто му взехме новия софтуер, и бе открил начин да премества курсора, като движи пръст по тачпада. Това уморително упражнение му позволяваше да чете ежедневниците онлайн. Една сутрин, когато му носех чай, видях, че чете за младия футболист - подробна статия, описваща стъпките, през които бе минал, за да организира смъртта си. Уил побърза да излезе от сайта, когато усети, че съм зад него. От видяното в гърдите ми заседна буца и не се махна половин час.

Прегледах същата статия в библиотеката. Вече четях вестници. Разбрах кой от аргументите им е най-силен: че информацията може и да не е съвсем точна, ако се свежда само до голите факти.

Родителите на футболиста бяха разкъсани от таблоиди-те.Как са могли да му помогнат да умре?, крещяха загла-вията.Не можех да се сдържа да не мисля по същия начин. Лио Макинърни беше на двадесет и четири. Живял бе с увреждането си почти три години, тоест немного повече от Уил.Не беше ли твърде млад да реши, че няма за какво

че няма за какво

да живее?После прочетох каквото бе прочел и Уил - не нечие мнение, а задълбочен материал за онова, което на-истина се беше случило в живота на този млад човек. Из-

гледах новинарските репортажи, слушах правните аргументи от защитници на живота и изтъкнати поддръжници на морала и не можех да определя собствената си пози-ция във всичко това. Странно, но то сякаш изобщо нямаше връзка с Уил.

глежда, авторът на статията бе успял да разговаря с родителите му.

Лио, казваха те, играел футбол от тригодишен. Футболът

бил неговия живот. Получил увреждането си при злопо-

лука - една на един милион, както я определяха, - когато бил блъснат от противников играч, втурнал се да му отне-ме топката. Опитали всичко, за да му вдъхнат кураж, да му покажат, че животът все още има смисъл. Ала той изпаднал в депресия. Не бил изгубил само спортната си форма, но и способността да се движи, а понякога и да диша без чужда помощ. Не изпитвал удоволствие от нищо. Животът му бил изпълнен с болка, разяждан от инфекции, зависим от пос-тоянните грижи на околните. Приятелите му липсвали, но отказвал да го посещават. Заявил на приятелката си че не желае да я вижда. Всеки ден казвал на родителите си, че не иска да живее. Казвал им, че за него е непоносимо да гледа хора, чийто живот дори отчасти напомня живота който бил планирал за себе си; че това е истинско мъчение.

На два пъти опитал да се самоубие с глад, докато го лекували в болницата, а като се прибрал вкъщи, умолявал родителите си да го удушат, докато спи. Когато прочетох това, седнах в библиотеката и притиснах очи с юмруци,за да се успокоя и да спра сълзите си.