Аз, вещицата

Клермон остави банкнота от двайсет лири на масата и махна на Мери. Тя също му махна. Той докосна леко лакътя ми и ме поведе между масите, по които седяха няколкото останали клиенти.

— При кого ходиш на йога? — попита той, след като отвори вратата на колата и ми помогна да се настаня.

— Ходя в школата на Хай стрийт. Още не съм намерила учител, когото да харесвам, но ми е близо, а пък и когато си на зор, не можеш да избираш. — В Ню Хейвън имаше няколко школи по йога, но Оксфорд изоставаше.

Вампирът седна в колата, включи двигателя и уверено даде на заден в близката пресечка, преди да обърне към града.

— Там няма да намериш групата, която ти трябва — заяви той уверено.

— И ти ли се занимаваш с йога? — Бях запленена от представата за едрото му тяло, което се извива в сложни асани.

— Понякога — отвърна той. — Ако искаш утре да дойдеш с мен на йога, мога да те взема от Хертфорд в шест. Довечера ще се наложи да се задоволиш с местната школа, но утре те очаква хубаво раздвижване.

— Къде е твоята школа? Мога да се обадя да видя дали нямат занимания тази вечер.

Клермон поклати глава.

— Нямат. Само в понеделник, сряда, петък и неделя вечер.

— О! — възкликнах разочаровано. — И как е там?

— Ще видиш. Дълго е за разправяне. — Опитваше се да не се усмихва.

Не усетих как стигнахме до моята сграда. Фред изви врат, за да види кой се мотае пред вратата, видя пропуска от болницата и излезе да види какво става.

Клермон ми отвори вратата. Когато излязох, махнах на Фред и протегнах ръка.

— Закуската ми хареса. Благодаря за чая и компанията.

— За мен беше удоволствие — каза той. — Ще се видим в библиотеката.

Фред подсвирна, когато Клермон потегли.

— Хубава кола, д-р Бишъп. Приятел ли ви е? — Работата му бе да знае възможно най-много за случващото се в колежа, както заради сигурността, така и заради безсрамното си любопитство, което беше част от длъжностната характеристика на портиера.

— Може и така да се каже — отвърнах замислено.

Когато се качих в квартирата си, извадих плика с паспорта си и взех десетдоларова банкнота от запасите от американска валута. Трябваха ми десет минути, за да намеря плик. Пъхнах банкнотата, без да добавя бележка, адресирах плика до Крис, написах с главни букви „Въздушна поща“ и залепих необходимата марка в горния ъгъл.

Крис нямаше никога да ме остави да забравя, че съм изгубила този облог. Никога.

8.

— Стига бе, тази кола е такова клише. — Косата ми пукаше от статично електричество и се лепеше по пръстите ми, докато се опитвах да я отметна от лицето си.

Клермон се бе облегнал отстрани на ягуара си и изглеждаше безупречен и напълно спокоен. Дори екипът му за йога, в типичните за него сив и черен цвят, бе като току-що изваден от кутия, макар и не толкова изпипан като другите му дрехи.

Докато гледах лъскавата черна кола и елегантния вампир, се почувствах необяснимо нервна. Денят не бе добър. Движещата се лента в библиотеката се развали и им трябваше цяла вечност, за да ми доставят ръкописите. Речта ми все още не бе готова и започвах да поглеждам календара с тревога, като си представях как стоя в зала, пълна с колеги, които ме засипват с трудни въпроси. Беше почти октомври, а конференцията бе през ноември.

— Мислиш, че малката кола би била по-добро прикритие? — попита той, като протегна ръка, за да вземе рогозката ми за йога.

— Не, не мисля. — В есенния здрач външността му бе направо крещящо вампирска, но пък нарастващият поток от студенти и преподаватели го подминаваше без дори да го забелязва. Щом те не можеха да усетят какъв е — да видят какъв е, както бе застанал на открито — колата изобщо нямаше да им направи впечатление. Вътрешното ми раздразнение нарасна.

— Да не би да сбърках в нещо? — Сиво-зелените му очи бяха широко отворени и невинни. Отвори вратата и пое дълбоко дъх, докато минавах покрай него.

Ядосах се.

— Да не би да ме душиш? — От вчера насам подозирах, че тялото ми му дава информация, която не исках да попада у него.

— Не ме изкушавай — промърмори той и затвори вратата. Когато разбрах какво точно ми казва, косъмчетата на тила ми настръхнаха. Той отвори багажника и прибра рогозката ми вътре.

Нощният хлад изпълни колата, когато вампирът влезе без никакво видимо усилие и неудобство от сгъването на крайниците. На лицето му се изписа нещо подобно на съчувствено смръщване.

— Лош ден?

Изгледах го злостно. Клермон много добре знаеше как е минал денят ми. С Мириам пак бяха дошли в „Херцог Хъмфри“ и държаха останалите свръхестествени същества далеч от мен. Когато си тръгнахме, за да се преоблечем за заниманието по йога, Мириам изостана, за да се увери, че не ни следва тълпа от демони — или нещо по-лошо.

Клермон запали колата и пое по Удсток Роуд. Продължихме да правим опити да си бъбрим неангажиращо. Наоколо не се виждаше нищо друго, освен къщи.

— Къде отиваме? — попитах аз подозрително.

— На йога — отвърна той спокойно. — Като ти гледам настроението, определено имаш нужда от това занимание.

— И къде ще се проведе то? — настоях. Излизахме от града и се насочвахме към Бленхайм.