Аз, вещицата

Когато отново седнахме на пода за упражнения за гърба и за гъвкавост, всички в залата бяха плувнали в пот — освен вампирите, които дори не изглеждаха леко задъхани. Някои изпълняваха смъртоносни баланси на ръце, но аз не бях сред тях. Клермон обаче беше. По едно време ми се стори, че се подпира на пода само на ухото си, а цялото му тяло е напълно изправено.

Най-трудната част от всяко занимание за мен беше последната асана за релаксация — савасана. Беше ми почти невъзможно да лежа неподвижно по гръб. Тревожността ми нарастваше още повече заради факта, че за всички други това беше съвсем лесно. Полагах всички усилия да не трепна, затворила очи. Между мен и вампира се чу звук от стъпки.

— Даяна — прошепна Амира, — тази поза не е за теб. Преобърни се на една страна.

Веднага отворих очи. Взрях се в големите черни очи на вещицата, ужасена, че някак си е успяла да разкрие тайната ми.

— Свий се. — Бях озадачена, но направих каквото ми каза. Тялото ми веднага се отпусна. Тя ме потупа леко по рамото. — И си дръж очите отворени.

Бях се обърнала към Клермон. Амира намали осветлението, но блясъкът на кожата му ми позволяваше да различавам чертите му.

В профил приличаше на средновековен рицар, полегнал в гробница в абатството Уестминстър: дълги крака, издължен торс, дълги ръце и лице, излъчващо забележителна сила. Имаше нещо древно във външността му, макар на пръв поглед да беше само няколко години по-възрастен от мен. Погледът ми се плъзна по челото му като въображаем пръст, от неравната граница с косата до гъстите му черни вежди. Въображаемият ми пръст продължи до върха на носа му и извитите му устни.

Броях, докато го чаках да вдиша. На двеста гръдният му кош се повдигна. След това дълго не издиша.

Накрая Амира каза на присъстващите, че е време да се върнат към заобикалящия ни свят. Матю се обърна към мен и отвори очи. Изражението му се смекчи, моето — също. Наоколо всичко се раздвижи, но аз нямах желание за светски разговори. Останах на мястото си, взряна в очите на вампира. Матю не помръдваше, гледаше ме как го гледам. Когато се изправих до седнало положение, стаята изведнъж се завъртя от внезапния прилив на кръв в тялото ми.

Накрая световъртежът спря. Амира приключи заниманието с песнопение и звънна с малките сребърни звънчета, закачени на пръстите й. Тренировката приключи.

Из залата се разнесе тих шепот, вампири се поздравяваха с вампири, вещици — с вещици. Демоните бяха по-активни, уреждаха си среднощни срещи в клубовете на Оксфорд и се питаха къде свирят най-добрия джаз. Следваха енергията си, осъзнах с усмивка, когато се сетих как Агата бе описала подтиците на демонските души. Двама инвестиционни банкери от Лондон — демони — си говореха за неразкрити убийства в столицата. Спомних си за Уестминстър и почувствах лека тревога. Матю им се скара и те започнаха да се уговорят да обядват заедно на другия ден.

Всички минаха през нас, преди да си тръгнат. Вещиците ни кимаха с любопитство. Дори демоните срещаха погледите ни, усмихваха се и се споглеждаха многозначително. Вампирите нарочно ме избягваха, но всички поздравиха Клермон.

Накрая останахме само Амира, Матю и аз. Тя събра рогозката си и се приближи.

— Добра тренировка, Даяна — каза ми.

— Благодаря, Амира. Никога няма да забравя това занимание.

— Винаги си добре дошла. Със или без Матю — добави тя и го потупа леко по рамото. — Трябваше да я предупредиш.

— Боях се, че няма да дойде. А бях сигурен, че ще й хареса, ако ми позволи да я доведа. — Погледна ме свенливо.

— Бихте ли изгасили осветлението на излизане? — извика Амира през рамо, докато прекрачваше прага.

Очите ми отново се плъзнаха с наслада по великолепната зала.

— Това беше огромна изненада — казах аз с равен тон, защото още не исках да го освобождавам от чувството му за вина.

Той застана зад мен, не усетих как се бе приближил.

— Надявам се — приятна. Хареса ли ти заниманието?

Кимнах бавно и се обърнах, за да отговоря. Той бе притеснително близо и заради разликата в ръста ни трябваше да вдигна очи, ако не исках да се взирам в гръдната му кост.

— Хареса ми.

Лицето му грейна от разтапяща сърцето усмивка.

— Радвам се. — Беше ми трудно да се откъсна от очите му. За да разваля магията, се наведох и започнах да си навивам рогозката. Матю угаси осветлението и също си събра нещата. В галерията, където огънят в камината се бе превърнал в жарава, си обухме обувките.

Той си взе ключовете от масата.

— Бих ли могъл да те заинтригувам с чаша чай, преди да се върнем в Оксфорд?

— Къде?

— Бихме могли да отидем в къщата до портата — предложи делово той.

— Там има ли кафене?

— Не, но има кухня. Има и къде да се седне. Мога да направя чай — подразни ме той.

— Матю — възкликнах аз, шокирана. — Това твоята къща ли е?

Когато застанахме на вратата към вътрешния двор, видях какво пишеше на камъка над входа: 1536.

— Аз я построих — призна той, взрян в лицето ми.

Матю Клермон бе поне на петстотин години.