Аз, вещицата

— Оксфорд е малък град, няма как да не го срещам непрекъснато. А той все изниква отнякъде. — Не беше съвсем вярно, помислих си и кръстосах пръсти, но пък беше доста близо до истината. — Прегледах научните му разработки, някои от тях разбирам, но сигурно нещо ми убягва, защото не мога да сглобя цялостната картина.

— Само не ми казвай, че е астрофизик — прекъсна ме Крис. — Знаеш, че не съм много силен по физика.

— Но ти си гений!

— Така е — отвърна той, без да се замисля. — Но геният ми не се простира до игри с карти и физика. Името, моля. — Крис се опитваше да проявява търпение, но трудно се намираше достатъчно бърз ум, който да му угоди.

— Матю Клермон. — Името задра гърлото ми също като миризмата на карамфил предната вечер.

Крис подсвирна.

— Хлъзгавият самотник професор Клермон. — Косъмчетата по ръцете ми настръхнаха. — Какво си му направила? Да не си го омагьосала с прекрасните си очи?

Крис не знаеше, че съм вещица, и съвсем случайно използва думата „омагьосала“.

— Харесал е книгата ми за Бойл.

— Да бе! — възкликна присмехулно Крис. — Ти си впила в него тези сини очи, а той е мислил за закона на Бойл. Той е учен, Даяна, не е монах. И между другото, е много голяма работа.

— Така ли? — попитах аз тихо.

— Така. Феномен също като теб, започна да публикува още докато пишеше доктората си. И то не глупости, а смислени неща — трудове, под които всеки с удоволствие би се подписал, стига да успее да ги напише за цяла кариера.

Прегледах записките си.

— Негово ли е изследването за механизмите на префронталната кора?

— Написала си си домашното — каза той одобрително. — Не съм много запознат с ранните изследвания на Клермон, повече се интересувам от химическата страна на проучванията му, но публикациите му за вълците вдигнаха доста шум.

— Как така?

— Показа невероятни инстинкти — как вълците си избират къде да живеят, как формират глутниците, как се чифтосват. Създаваше впечатлението, че все едно и той е един от тях.

— А може и да е. — Опитах се да говоря небрежно, но нещо горчиво и завистливо избухна в устата ми и думите прозвучаха грубо.

Матю Клермон нямаше угризения да използва свръхестествените си способности и жаждата си за кръв за напредване в кариерата. Ако в петък вечер той трябваше да взема решенията относно Ашмол, със сигурност щеше да докосне илюстрациите. Изобщо не се съмнявах в това.

— Щеше да е по-лесно да обясним качествата на трудовете му, ако наистина беше вълк — каза спокойно Крис, без да обръща внимание на тона ми. — Но тъй като не е, ще се наложи да признаеш, че е много добър. След като публикуваха откритията му, го приеха за член на Кралското дружество. Наричаха го новия Атънбъроу, но след това изчезна.

Не се и съмнявам, помислих си аз.

— А после отново се появи и започна да се занимава с еволюция и химия?

— Да, но интересът му към еволюцията беше естествено продължение на работата с вълците.

— И какво в неговите изследвания по химия те интересува?

Крис поде някак предпазливо.

— Ами, държи се като учен, който е открил нещо голямо.

— Не те разбирам — намръщих се аз.

— В такива случаи ставаме нервни и се държим странно. Крием се в лабораториите, не ходим по конференции от страх да не се изпуснем и да не помогнем на някой друг да направи откритието.

— Държите се като вълци. — Вече знаех доста за вълците. Това собственическо и прикрито поведение, което Крис описваше, много напомняше за норвежките вълци.

— Точно така — засмя се Крис. — Да не е ухапал някого или да са го видели да вие срещу луната?

— Поне не съм чула — промърморих. — Клермон винаги ли е бил толкова потаен?

— Не съм човекът, когото трябва да питаш — призна си Крис. — Той е дипломиран лекар и сигурно е преглеждал пациенти, макар никога да не е имал кой знае каква клинична репутация. А и вълците го харесвали. Но през последните три години не се е появявал на нито една голяма конференция. — Млъкна. — Чакай малко, сетих се за нещо отпреди няколко години.

— Какво?

— Изнасял доклад, не си спомням подробностите, но една жена му задала въпрос. Било умно питане, но той се отнесъл пренебрежително. Тя обаче била настоятелна. Той се раздразнил, а после направо полудял. Приятел, който е присъствал, каза, че никога не е виждал човек така бързо да превключва от любезност на гняв.

Вече натисках клавишите, опитвах се да намеря повече информация за сблъсъка.

— Д-р Джекил и мистър Хайд, а? Няма нищо в интернет за случката.

— Не се учудвам. Химиците не обичат да си развяват мръсното бельо. За никого от нас не е полезно, когато дойде време да се раздават финансови помощи. Не искаме бюрократите да ни смятат за надути мегаломани. Оставяме тази привилегия на физиците.

— Клермон получава ли финансови помощи?

— О, да! Червив е с пари от помощи. Хич не се тревожи за кариерата на професора. Може и да му се носи славата, че се държи презрително с жените, но това не е намалило паричните потоци към него. Работата му е прекалено добра, за да се случи подобно нещо.

— Срещал ли си се някога с него? — попитах аз с надеждата да чуя преценката на Крис за характера на Клермон.