Аз, вещицата

— Не. Едва ли ще успееш да намериш повече от десетина души, които да ти кажат, че го познават. Не преподава. Но има много слухове — че не харесва жени, че е интелектуален сноб, че не отговаря на писма, не приема студенти да работят по неговите изследвания.

— Но ти май смяташ, че това са глупости.

— Не са глупости — каза замислено Крис. — Просто не смятам, че това има значение, при положение че може да разгадае тайните на еволюцията или да намери лекарство за болестта на Паркинсон.

— Ти го изкара кръстоска между Солк4 и Дарвин.

— Всъщност, много добра аналогия.

— Толкова ли е добър? — Спомних си колко настървено и съсредоточено Клермон четеше трудовете на Нийдъм. Подозирах, че наистина е доста добър.

— Да. — Крис зашепна: — Ако бях хазартен тип, бих заложил сто долара, че ще спечели Нобелова награда.

Крис бе гений, но не знаеше, че Матю Клермон е вампир. Така че Нобелова награда няма да има — вампирът никога не би рискувал да загуби анонимността си. А на нобеловите лауреати им публикуват снимките.

— Обзаложихме се — казах аз и се засмях.

— Започвай да пестиш, Даяна, защото ще загубиш този облог — изкикоти се и Крис.

Беше загубил последния ни бас. Бях се обзаложила с него на петдесет долара, че ще се хабилитира преди мен. Банкнотата, която ми даде на сутринта след обаждането от фондация „Макартър“, беше затъкната под рамката с неговата снимка. На фотографията Крис бе прокарал пръсти през черните си къдрици и се усмихваше глуповато. Получи професурата си девет месеца, след като бе направена снимката.

— Благодаря ти, Крис. Много ми помогна. — Бях искрена. — Връщай се при хлапетата. Сигурно вече са взривили нещо.

— Да. Трябва да отида да ги нагледам. Противопожарната аларма не се е включила, което е добър знак. — Поколеба се. — Я си признай, Даяна. Не се притесняваш да не кажеш нещо неуместно, ако попаднеш на Матю Клермон на някой коктейл. Струва ми се, че правиш някакво проучване. Какво толкова те заинтригува в него?

Крис понякога като че ли подозираше, че съм различна. Но нямаше начин да му кажа истината.

— Падам си по умни мъже.

Той въздъхна.

— Добре, не казвай нищо повече. Ужасна лъжкиня си, да знаеш. Но внимавай. Ако ти разбие сърцето, ще трябва да го сритам, а този семестър съм много зает.

— Матю Клермон няма да ми разбие сърцето — настоях аз. — Той е колега с широки интереси, това е всичко.

— Язък, че си толкова умна. Залагам десет долара, че до края на седмицата ще те покани на среща.

Изсмях се.

— Няма ли да си вземеш поука най-накрая? Добре, десет долара, или еквивалента им в британски лири, когато спечеля баса.

Сбогувахме се. Продължавах да не знам почти нищо за Матю Клермон, но имах по-добра представа на кои въпроси търся отговори, а най-важният сред тях беше: защо някой, който е на прага на откритие в еволюционната теория, ще се интересува от алхимия от седемнайсети век?

Рових в интернет, докато ме заболяха очите. Когато часовникът удари полунощ, бях заритата в записки за вълци и генетика, но още не бях разгадала мистериозния интерес на Матю Клермон към Ашмол.

6.

Следващата сутрин беше мрачна и много по-типична за ранната есен. Исках само да се увия в дебели пуловери и да си остана в квартирата.

Един поглед към лошото време навън ме убеди да не ходя на реката. Излязох да потичам. Във фоайето махнах на нощния портиер, който първо ме изгледа невярващо, а след това насърчително вдигна палци.

С всяка крачка по тротоара сковаността ми изчезваше. Докато стигна до чакълените пътеки на университетския парк, вече дишах дълбоко и се чувствах ведра и готова за дългия ден в библиотеката — без значение колко свръхестествени същества се бяха събрали там.

Когато се върнах, портиерът ме спря.

— Д-р Бишъп?

— Да?

— Съжалявам, че снощи върнах посетителя ви, но такава е политиката на колежа. Следващия път, когато ви идват гости, моля предупредете ни и ще ги пуснем да се качат.

Ведрото ми настроение веднага се изпари.

— Мъж ли беше или жена? — попитах рязко.

— Жена.

Отпуснах рамене, които се бяха качили чак до ушите ми.

— Изглеждаше ми много мила, винаги съм харесвал австралийците. Те са дружелюбни, без да са… нали се сещате… — Портиерът млъкна, но ми стана ясно какво се опитва да каже. Австралийците са като американците, но не толкова настойчиви. — Но ви позвънихме в квартирата.

Намръщих се. Бях изключила звука на телефона, защото Сара никога не успяваше да пресметне часовата разлика между Мадисън и Оксфорд и ми звънеше посред нощ. Това обясняваше всичко.

— Благодаря, че ми казахте. В бъдеще ще ви предупреждавам, ако ще ми идват гости — обещах.

Качих се в квартирата си, светнах лампата в банята и видях, че последните два дни си бяха взели своето. Тъмните кръгове, които се бяха появили вчера около очите ми, вече приличаха на синини. Погледнах си ръцете за наранявания и с изненада не открих такива. Вампирът ме бе стиснал толкова силно, та бях сигурна, че е спукал кръвоносните съдове под кожата ми.