Аз, вещицата

След като попълних още две поръчки и си събрах ръкописите, станах от мястото си, за да отида на обяд. Бях доволна от сутрешните си занимания. Джилиан Чембърлейн ме изгледа злобно от неудобното бюро под стария часовник, когато минавах покрай нея. Погледите на двете вампирки от предния ден се забиха като ледени висулки в мен, а демонът от музикалната читалня бе довел още двама себеподобни. Тримата се занимаваха с четец на микрофилми, частите му бяха пръснати покрай тях, а една ролка се бе търколила незабелязано на пода.

Клермон и асистентката му вампирка все още седяха близо до гишето за поръчки на читалнята. Той твърдеше, че свръхестествените същества се събираха заради мен, а не заради него. Но държанието им днес ми подсказваше друго, помислих си аз триумфално.

Докато връщах ръкописите си, Матю Клермон ми хвърли хладен поглед. Струваше ми известно усилие, но се направих, че не го забелязвам.

— Приключи ли с тези? — попита Шон.

— Да. Има още два на бюрото ми. Ако ми доставите и тези, ще бъде страхотно. — И му подадох поръчките. — Искаш ли да дойдеш с мен на обяд?

— Валъри току-що излезе. Боя се, че не мога да мръдна — каза той, изпълнен със съжаление.

— Следващия път. — Стиснах портмонето си в ръка и се обърнах.

Ниският глас на Клермон обаче ме спря.

— Мириам, време е за обяд.

— Не съм гладна — отвърна тя с ясно мелодично сопрано, в което имаше и нотка гняв.

— Свежият въздух ще ти помогне да се съсредоточиш по-добре. — Заповедническият тон на Клермон не можеше да се сбърка с нищо. Мириам въздъхна шумно, хвърли молива на бюрото си, излезе от сенките и тръгна след мен.

Обикновено обядвах в кафенето на втория етаж на близката книжарница. Усмихнах се при мисълта как Мириам щеше да си запълва времето, докато се хранех, сред туристите, които се тълпяха пред щендерите с картички между полиците с пътеводители на Оксфорд и криминалната секция.

Взех си сандвич и чай и се сврях в най-далечния ъгъл на претъпканото помещение между бегъл познат от историческия факултет, който четеше вестник, и студент, разделящ вниманието между МР3-плейъра си, мобилния си телефон и компютъра си.

След като си изядох сандвича, взех чашата чай с две ръце, погледнах през витрината и се намръщих. Един от непознатите демони от „Херцог Хъмфри“ се бе облегнал на вратата на библиотеката и се взираше във витрините на книжарницата.

Усетих напрежение по скулите си, леко и ефирно като целувка. Вдигнах поглед и съзрях още един демон. Тя беше красива, със завладяващи, противоречиви черти — устата й бе прекалено голяма за деликатното лице, огромните й шоколадовокафяви очи бяха прекалено близо едно до друго, а косата й — прекалено светла за кожата с цвят на мед.

— Д-р Бишъп? — Австралийският й акцент ме поля като студена вода.

— Да — прошепнах аз и хвърлих поглед към стълбите. Оттам не се подаваше тъмнокосата глава на Мириам. — Аз съм Даяна Бишъп.

Тя се усмихна.

— Агата Уилсън. И приятелката ви долу не знае, че съм тук.

Това беше абсурдно старомодно име за жена само десетина години по-възрастна и много по-модерно облечена от мен. Името й ми бе познато и смътно си спомних, че я бях виждала в някакво модно списание.

— Може ли да седна? — попита тя и посочи мястото, освободено от историка.

— Разбира се — промълвих.

В понеделник срещнах вампир. Във вторник вещер се опита да ми проникне в главата. Очевидно сряда беше денят на демоните.

Макар че демоните непрекъснато ме следваха по петите, докато бях студентка, знаех много по-малко за тях, отколкото за вампирите. Малцина проумяваха тези същества, а и Сара никога не успяваше да отговори на въпросите ми за тях. Според нея демоните били престъпна низша класа. Тъй като преливали от изобретателност и творческа енергия, лъжели, крадели, мамели и дори убивали, като винаги си мислели, че ще им се размине. Според Сара дори още по-притеснително било раждането им. Нямало как да се предвиди кога ще се пръкне демон, тъй като родителите им по принцип били обикновени хора. Според леля ми това затвърждавало и без това маргиналното им положение в йерархията на съществата. Тя ценеше високо семейните традиции на вещиците и тяхното потекло и не одобряваше демонската непредвидимост.

Отначало Агата Уилсън се задоволи само с мълчаливо присъствие край мен, просто ме гледаше как си държа чая. Но след това ме заля с трескав поток от думи. Сара все казваше, че с демоните е невъзможно да се разговаря, защото те винаги започвали от средата.

— Толкова много енергия ни привлича — каза тя делово, все едно й бях задала въпрос. — Вещиците пристигнаха в Оксфорд за Мабон и така се бяха разбъбрили, все едно светът не е пълен с вампири, които чуват всичко. — Млъкна. — Не бяхме сигурни, че пак ще я видим.

— Кое? — попитах тихо.

— Книгата — довери ми тя почти шепнешком.

— Книгата — повторих аз с равен тон.

— Да. След това, което вещиците й сториха, не вярвахме, че пак ще я зърнем някога.

Очите на демоничната жена бяха впити в някаква точка по средата на помещението.