Аз, вещицата

— Библиотеката е такава, каквато вещиците искат да бъде — продължи тя. — Но книгата не ти принадлежи. Не бива вещиците да решават къде да бъде пазена и кой да я вижда.

— И какво му е толкова специалното на този ръкопис?

— Книгата обяснява защо сме на тази земя — каза тя, а в гласа й се прокрадна издайническо отчаяние. — Разказва историята ни — началото, средата, дори края. Ние, демоните, трябва да проумеем мястото си в света. Ние имаме по-голяма нужда от това, отколкото вещиците и вампирите. — В нея вече нямаше нищо объркано. Беше като камера, която дълго време не е била на фокус, но после е дошъл някой, раздрусал я е и лещите са се подредили.

— Знаете мястото си в света — започнах аз. — Има четири вида същества — хора, демони, вампири и вещици.

— А откъде са се появили демоните? Кой ги е създал? Защо сме тук? — Кафявите й очи светнаха. — Ти знаеш ли откъде идва дарбата ти? Знаеш ли?

— Не — прошепнах аз, клатейки глава.

— Никой не знае — добави тя тъжно. — И не спираме да се чудим. Отначало хората си мислели, че демоните са ангели-хранители. Вярвали, че сме богове, пратени на земята, и жертви на собствените ни страсти. Мразели ни, защото сме различни, и изоставяли децата си, ако се окажели демони. Обвинявали ни, че им обсебваме душите и ги подлудяваме. Демоните са много талантливи, но не са зли, не са като вампирите. — Сега вече тонът й стана категорично гневен, макар да не повишаваше глас. — Ние никога не бихме подлудили никого. Ние сме много повече от вещиците жертви на човешките страхове и завист.

— Има достатъчно противни легенди и за вещиците — отбелязах и се сетих за лова на вещици и последвалите екзекуции.

— Вещиците се раждат от вещици. Вампирите създават други вампири. Имате си семейна история и спомени, с които да се утешавате, когато се чувствате самотни и объркани. А ние си нямаме нищо, само разкази на човешки същества. Нищо чудно, че толкова много демони са със сломен дух. Единствената ни надежда е някой ден да срещнем други демони и да знаем, че има и други като нас. Синът ми беше един от късметлиите. Натаниъл имаше майка-демон, която видя признаците у него и му помогна да осъзнае какво представлява. — Тя се извърна за миг, за да се овладее. Когато очите й отново срещнаха моите, видях, че са пълни с тъга. — Може би хората са прави. Може би ние наистина сме обсебени. Виждам разни неща, Даяна. А не бива да ги виждам.

Някои демони бяха пророци. Никой не бе сигурен, дали пророчествата им бяха надеждни като тези на вещиците.

— Виждам кръв и ужас. Виждам теб — продължи тя и погледът й отново стана разконцентриран. — Понякога виждам вампира. Той иска тази книга отдавна. Но вместо нея намери теб. Много любопитно.

— Защо му е на Матю Клермон тази книга?

Агата сви рамене.

— Вампирите и вещиците не споделят с нас. И твоят вампир нищо не ни казва, макар да е по-мил с демоните от другите му събратя. Напоследък има много тайни и много хитри човешки същества. Ще ни усетят, ако не внимаваме. Хората обичат властта, както и тайните.

— Той не е моят вампир. — Изчервих се.

— Сигурна ли си? — попита тя, като се взираше в хромираните части на кафе-машината, сякаш бяха магическо огледало.

— Да — отвърнах, напълно уверена в отговора си.

— Една малка книга може да пази огромна тайна, която би могла да промени света. Ти си вещица. Знаеш, че думите имат власт. И ако твоят вампир знае тази тайна, той няма да се нуждае от теб. — Кафявите очи на Агата станаха топли и добри.

— Матю Клермон може да си поръча ръкописа, щом толкова много го иска. — Мисълта, че може би в момента точно това прави, ми се стори странно смразяваща.

— Когато пак се озове у теб — заговори тя трескаво, като сграбчи ръката ми, — обещай ми да не забравяш, че не само вие имате нужда да научите тайните. Демоните също са част от общата картина. Обещай ми.

Докосването й предизвика лека паника у мен, изведнъж усетих задуха в помещението и напрежението, което се излъчваше от хората вътре. Инстинктивно започнах да се оглеждам за най-близкия изход, като в същото време се опитвах да успокоя дишането си и да потисна желанието си да избягам.

— Обещавам — промълвих колебливо, без да разбирам съвсем за какво се споразумяваме.

— Добре — каза тя разсеяно и пусна ръката ми. Погледът й започна да блуждае. — Много мило от твоя страна, че си поговори с мен. — Агата отново се взря в килима. — Ще се видим пак. Помни, някои обещания са по-важни от други.

Оставих чайника и чашата си на сивата пластмасова табла върху кофата за боклук, изхвърлих и опаковката от сандвича си. Погледнах през рамо и видях, че Агата чете спортната страница на зарязания от историка „Лондон Дейли“.

Докато излизах, не видях Мириам, но усещах погледа й.