Бар „Последен шанс“

— Понякога, когато погледна Финтан — прекъсна я Тара, — толкова млад и толкова близо до смъртта, си мисля, че аз можех да съм на неговото място. А това ме кара да искам да имам по-добър живот.

— Точно така! — извика Кетрин. — Кара ни да искаме да имаме по-добър живот.

— А връщането при Томас не е по-добър живот — каза Тара.

— Нито пък ходенето с кретени. Но пък влюбването в Джо Рот е.

— Изви…

— Знам, не е моя работа. Не си се променила напълно — мрачно отбеляза Тара. — Искаш ли да знаеш още нещо?

— Какво?

— Не съм сигурна, че някога въобще съм обичала Томас.

— Напълно те разбирам.

— И знаеш ли защо не го обичах?

— Защо?

— Защото така и не превъзмогнах Аласдър. Затова си мислех нещо.

— Какво?

— Ще му звънна.

Сърцето на Кетрин се сви. Знаеше си, че е прекалено хубаво, за да е истина. А тъкмо се канеше да върне мобилния телефон на Тара. Слава богу, още не го беше направила!

— Но той е женен — опита тя. — От години не сте се чували.

— О, не мисля, че ще се съберем — спокойно отвърна Тара. — Просто искам да приключа веднъж завинаги. А надали ще има по-подходящ момент от сега, когато съм десети размер.

Кетрин я погледна разтревожено.

— Не се притеснявай — успокои я Тара. — В събота вечер имам среща. Ще излизам с онова момиче от работата, гаджето й и някакъв негов приятел.

— Не трябваше ли да го направите много отдавна?

— Да, но тя се разболя от грип, после замина, а след това аз бях заета. Но тази събота със сигурност ще излезем.

Кетрин се молеше Тара да забрави за Аласдър или да не успее да го открие. Но за нейно учудване приятелката й заяви, че е говорила с него. Аласдър още работел на същото място и в четвъртък щели да пийнат по едно.

В четвъртък вечер, когато Тара се прибра у дома, Джо и Кетрин гледаха телевизия и пиеха вино.

— Е? — попитаха едновременно те.

— Аласдър е дебел, плешив и блажено щастлив. Има малък син, а жена му очаква второ бебе през август.

— Разбирам.

— Ще ви излъжа, ако кажа, че дълбоко в душата си не таях известни надежди…

— Не думай!

— Дори не го осъзнавах, преди да го видя. А и исках да получа някои отговори. Как можа да ходи с мен толкова дълго време, а после да се ожени с такава скорост за друга? Каза ми, че не можел да го обясни. Просто я видял и почувствал, че това е жената за него. Знаел го от първата секунда.

Кетрин и Джо не посмяха да се погледнат.

— Трябваше да го видите! — възкликна Тара. — Едва го познах. Прилича на нечий татко. Помните ли колко слаб беше? Съжалявам, Джо, забравих, че не го познаваш. Но, повярвай ми, беше слаб като пръчка. А сега има паласки. Е, предполагам, че се дължи на любовното щастие. Всъщност и вие сте качили по няколко килограма.

Двамата се размърдаха от неудобство.

— Аласдър каза, че изглеждам страхотно.

— Наистина е така.

— Но усетих, че въобще не му пукаше.

— Е, какво да се прави…

— И сега продължавам напред с живота си.

— Прекрасно!

Глава 71

— В краен случай можеш да се престориш на гей — каза Лоркан. — Или да кажеш, че се съмняваш в сексуалните си предпочитания.

— Защо? — учуди се Бенджи.

Как бе възможно да дрънкаш подобни глупости, ако искаш да вкараш някоя жена в леглото?

— Защото — въздъхна Лоркан, впечатлен от наивността и тъпотата на Бенджи, — жената обича да си въобразява, че тя е излекувала мъжа от хомосексуалността му. За нея това е предизвикателство и повдига самочувствието й. Вкарва те в леглото и пита: „Това харесва ли ти? Онова харесва ли ти?“ А ако я изчукаш добре, няма да се почувства омърсена, а ще си мисли, че е победила.

— Ако наистина си сигурен… — усъмни се Бенджи.

Съветите на Лоркан никога не му вършеха работа. Абсолютно никога. Още го измъчваше споменът за купона миналия уикенд, когато Лоркан му бе дал специалната си неработеща запалка. Вместо да остане очаровано от уязвимостта и смущението му, момичето презрително го нарече „Загубеняк!“ и побърза да се отдалечи от него.

Лоркан излезе в коридора и извика към спалнята на Ейми:

— Разкажи нещо повече за тази Тара. Пухкава е, нали?

— Беше. Но вече не е толкова. Всъщност въобще не е. И е много хубава…

— Да, добре — нетърпеливо отвърна Лоркан и затвори вратата, тъй като не искаше Ейми да чуе следващите му думи. — Е, приятелю, значи е дебелана.

— Но Ейми току-що каза, че не е.

— Просто се държеше мило и се опитваше да ти я пробута. Но имаш късмет.

— Така ли?

Бенджи не смяташе, че е голям късмет да те насадят с някоя дебелана.

— Да. Имам страхотна тактика, която можеш да използваш. Слушай ме внимателно. В никакъв случай не трябва да казваш на Тара: „Хей, ти си дебела, но ще те изчукам от съжаление.“ Тя знае, че е дебела, а и ти го знаеш. Но вместо да споменеш, че според теб трябва да свали няколко килограма, започваш да се оплакваш от жените, които искат да са кльощави. Ясно ли е? — Бенджи кимна. — Започваш разговор, който няма нищо общо с това, че прелива от дрехите си. Обясняваш й как идеята, че мъжете харесват кльощави жени, е просто мит. Добавяш как мъжете никога не си казват: „Тя беше великолепна — толкова слаба, че ребрата й стърчаха като на скелет и едва не се нарязах на кокалите й.“ Разбра ли? — Бенджи отново кимна.